- Защо ти се стори подходяща за варненския театър?

- Тази пиеса може да се изиграе добре само от трупа, която е в много добри вътрешни взаимоотношения и, в която цари атмосфера на непресторено приятелство. Има много действащи лица, участват 17 актьори, като много малка част от тях са изявено главни герои. Така, че това е колективен проект, а варненската трупа е много подходяща за такъв тип работа. Пиесата е много популярна и в Европа. Дори сега в Израел се учудват на този ренесанс на интереса към Левин. Едва сега, след смъртта си, Левин се радва на истински голям интерес по целия свят. Разбира се, той и приживе е бил доста превеждан и игран извън Израел, но предимно в Северна Америка. Сега обаче има действително голям интерес към творчеството му и в Европа. Тази пиеса в момента се играе във Франция, Полша, Германия, Румъния. Писана е през 1975 но има изживява реактуализация в момента. Рядко човек има толкова приятна драматургическа изненада и може да разпредели толкова много актьори в едно представление. Това е вечният проблем на режисьорите, че трябва да правят много прецизна селекция сред актьорите и понякога се налага да отрежат възможността на много хора да играят.

- Как събираш толкова много актьори в това камерно пространство?

- Ами, натъпквам ги в декора и затискам вратата с крак, докато влезе публиката и започне спектакълът. Тогава пускам вратата и те просто се изсипват на сцената......
Всъщност използваме средния формат - най-обичаният от нашия екип формат. Той предполага близост на публиката с актьорите, които играят, но от друга страна, дава възможност и да се използва голямото сценично пространство, т.е. ползваме всички удобства на сцената, но едновременно с това публиката е качена на нея - близо е. Това е съвременен формат на театрално общуване, който в България трудно се прави, защото театралните ни салони и сцени носят архитектурните тенденции на отминали театрални времена, а в България модерни театри не се строят (с изключение на един – театрална работилница Сфумато) Представлението Крум е построено на реактивен игрови принцип, в него са важни непосредствените реакции на актьорите и не можем да си позволим голяма дистанция между тях и публиката, защото така убиваме непосредствената чувствена комуникация. Определено при представления, които залагат на емоционалността, далечната дистанция е пречка.

- Спомена, че пиесата е писана през 1975. Защо мислиш, че е актуална и днес?

- Единственото нещо в пиесата, което издаваше, че е писана преди повече от 30 години е, че по едно време персонажите говорят за някакъв грамофон. Нищо друго в нея не издава давността й и не отправя погледа назад. Тя е съвършено актуална, даже по парадоксален начин се вписва в дебата за глобализацията. По примера на Чехов, пиесата се нарича на името на протагониста - Крум, както, да речем, Иванов или Платонов. Тя изглежда концентрирана предимно върху проблема на този основен персонаж, но това не е съвсем така. Защото покрай него един цял квартал от хора биват, така да се каже, екзистенциално експонирани пред нас. Крум звучи съвсем домашно в България, защото и името е познато. Това е един чудесен ефект. В началото се притеснявах, че ще дразни и ще бъде проблем, но ето че сега се оказа обратното - ефектът не е на отчуждение, а на приближение. И доколкото пиесата третира проблемите на малката страна, проблематиката е много сходна с нашата. Даже мисля, че когато се играе в България, тази пиеса има по-голям шанс да бъде разбрана, отколкото когато се играе в големи страни като Франция или Германия. Защото проблемът е точно за затворената култура, за затворения език, за затворената среда, от която дори да искаш да избягаш, не можеш, защото по рождение си завързан за нея. Даже и икономическата свобода се оказва голям мит, голяма илюзия. Тази пиеса засяга и кризите на емиграцията, защото много хора успяват да се реализират в чужбина, но едновременно с това продължават да страдат от липсата на собствена среда, от липсата на адекватен социален живот, от близки приятелства. Най-хубавото в Крум е, че пиесата е написана с изключително остроумен диалог и абсурдно чувство за хумор, което през цялото време държи всичко на ръба на тоталния абсурд. Накрая пиесата детонира трагическия си заряд, въпреки че е била забавна и даже смешна през по-голямата част от времето.

- Ще поставяш и друг текст на Ханох Левин в София...

- В София няма да поставям точно пиеса, а селекция от негови миниатюри - скечове. Има голямата разлика - Крум е кохерентна пиеса с видима и ясна драматургическа структура, а в Театър 199 ще поставя множество мънички пиески, които имат връзка, но тя е по-скоро асоциативна, отколкото сюжетна - екзистенциалната проблематика. Това е основната разлика, иначе стилът е доста сходен. Ханох Левин има много ясно отличим стил. Това е човек, чийто слог трудно може да се сгреши. Текстовете са в една екзистенциална, абсурдистка традиция, но неговите парадокси са някак много ясно разграничими от европейската абсурдистка традиция, по-скоро приличат на Монти Пайтън, отколкото на Бекет.

- Откъде е този интерес към комедията?

- Аз нямам интерес към комедията, а по-скоро към трагикомедията. Дори в "Крум" има един тактически постановъчен ход - публиката бива някак подлъгана в началото, че става дума за комедия, докато в един момент нещата рязко се пречупват и се получава играчка-плачка. Такива неща на мен много ми харесват.

Разговаря Зорница Кънчева
Снимки Архив Драматичен театър Варна