Тук влязох съвсем случайно. Първоначалната ми идея беше да се кача на кулата на катедралата Свети Бартоломей на старонаместния площад (най-високата в Западна Бохемия), обаче докато пресичах площада, ме настигна някакъв човек и ми заобяснява, доколкото разбрах, че не бил от Пилзен и ако може да му дам 20 евро, за да се приберял. Показваше ми някаква карта, предполага се неговата лична, за да видя адреса. Вероятно ме беше избрал заради пухенката и калпака, и двете много нетипични за Чехия, където хората ходят гологлави и с едни небрежни палта въпреки -17-те градуса С (когато в Москва беше -40 и по CNN казаха, че там замръзнало парното).

Уплаших се, защото установих, че съм май единствената на площада (чехите ходят сред природата събота и неделя и градовете са като изоставени), пък този човек беше ужасно настойчив и не се отделяше от мен. Първо реших да вляза в катедралата, защото нали по филмите хората в беда обикновено се крият в някой храм, но се отказах заради празнотата. За мой късмет се появи някаква група и оня човек тръгна към тях. За малко реших все пак да изпълня плана си и да се кача на кулата, обаче като видях желязната врата и тясното каменно стълбище зад нея, съвсем се уплаших, че някой може да ме пресрещне някъде нагоре и тогава какво правя?



Стоях насред площада, за да се виждам отдалеч, и следователно да съм в относителна безопасност, и се чудех дали да вляза в кафенето на хотел Центрум, един остарял соц-делукс с небесносини мокети и фотьойли, или да отида отсреща в кафе Фелини с лимоненожълтите столове и кадри от филми в неонови рамки, и тогава видях тази табелка "Западночешки народописни музеум в Пилзни" и пишеше, че в неделя е отворено до 16,00 ч. Беше около 3 без нещо и я да видя за какво става въпрос, и без това вече бях ходила и в двете кафенета. Наистина беше отворено, от площада се влизаше в нещо като покрит двор със стрелки по стените, явно към касата, която пък беше съвсем в дъното и там един възрастен пан ми продаде билет някъде за около лев и 20 български пари.

Понеже не знам чешки, със знаци го попитах накъде трябва да вървя, пък той ми каза нещо, от което разбрах, че трябва да изчакам, защото щяла да дойде една пани и да ме вземе. После се обади по телефона и каза нещо като "Тук има една пани" и ми направи знак да чакам и след малко по едни стълби слезе една жена на видима възраст около 65+ години и ме попита на чешки или на немски искам да е беседата. Аз направих знак, в смисъл, че не разбирам нито единия, нито другия език и пани се усмихна в друг знак, в смисъл че няма проблем и тръгнахме да ме развежда.

Впоследствие прочетох в брошурата (за мой късмет тя беше на повече езици), която панът ми беше дал с билета, че музеят бил в сградата на някакъв манастир, но забравих на кой орден, и беше една висока и тясна къща с две симетрични ужасно стръмни стълбища, покрай които бяха подредени стаите. Аз вървях напред като по-бърза, а пълничката пани през няколко стъпала след мен, явно не й беше много лесно, и аз като стигнех до края на някой ред стълби си протягах ръката, тя я хващаше и така се качваше догоре и после ми казваше "дженку".

И въпреки декларираното ми незнание нито на чешки, нито на немски, тази пани се спря пред всеки експонат, пред който беседата явно предвиждаше спиране, и си казваше думичките на чешки, без да претупва нищо, така си мисля, след което ме изчакваше усмихнато евентуално да осмисля казаното. Пък аз й се усмихвах в отговор и продължавахме нататък.

Някъде на третия етаж на качване тя ме попита откъде съм, аз й казах "България". На четвъртия, последен етаж, след като ми показа клавесина, на който бил свирил учителят на Берджих Сметана, ми направи знак да изчакам, отключи един бароков шкаф (тя ми каза, че е барок) и оттам извади едно шише от Фанта и поля цветята на етажа. После започнахме да се спускаме по другото стълбище.

В първата зала по обратния път ме попита как ще е женското фамилно име от Илиев. Не ме питайте как й разбрах въпроса, но отговорих, че е Илиева. Пък тя ми каза, че при тях имало един мъж от България, Илиев (но не разбрах дали е работил там или какво е правил и защо й трябва да знае за Илиева). Помежду ни вече се беше възцарило едно разбирателство с жестове и усмивки (все пак това са четири етажа с поне 3 стаи на етаж), аз й сочех разни предмети и тя ми обясняваше нещо за тях.

Някъде в третата зала на слизане аз набрах смелост да отгатвам неща и й посочих една картина с много хора с шарени дрехи и й казах "Карнавал?", пък тя ми отговори "То йе сватба". Така разгледахме килера, в който се показваше как са се опушвали бутовете шунка в комина, кухнята, където се правела каша и спалнята с паравана със светците и "Паненка Мария", зад който спяла родилката с бебето и зад който никой не можел да влиза 40 дни. Под леглото имаше нощно гърне. В една от стаите имаше подредени женски носии и земеделски инструменти, а точно зад вратата, така че почти не се виждаше от крилото, имаше картина - мъже и жени жънат наведени, а един човек стои прав и ги гледа.

Под картината имаше ниша с витринка, където стоеше един камшик с къса дръжка и много кожени ремъци, навързани на възли и една тояга, цялата увита с кожа, и тя на възли. Пани сигурно не беше очаквала да видя тези неща, вече се беше обърнала да продължи нататък, но ме изчака и не каза нищо, и аз не казах нищо, то нямаше нищо за казване. Но си помислих, как ли са решили да експонират тези неща в музея, сигурно са спорили дали изобщо да ги има и как обективността все пак е надделяла, и колко е тъжно да видиш, че в живота на тези усмихнати хора с шарените носии от сватбата явно е имало болка и страдание, и сигурно много страх.

После минахме през стаята с детските играчки, коледните елхички от слама и писмовници Lettres d'amour. Аз пак вървях пред пани и й подавах ръка, продължавахме да сме само двете в музея и като стигнахме обратно до касата, тя каза на пана, че съм от България и ме попита как е на български "довиждане", след което двамата с пана ми казаха "довиждане", и аз им казах "довиждане", и си излязох.

Вероятно него следобед в края на януари съм била единствената посетителка в този музей. Дали смутих неделното спокойствие или разнообразих един час от работното време на тези хора, никога няма да науча. Не знам дали отношението им беше въпрос на добро сърце или професионализъм, но си казах, че хората могат да бъдат добри и да се разбират, пък може и оня неизвестен Илиев някога да е утъпкал българската пътека на симпатията.