В 22.30 ч. на 29.12.2006 след 10-часов презокеански полет от Амстердам се озовах на летището в Аруба. 20 минути за всички паспортни и митнически проверки, бях запратена направо в нощта. 35 градуса целзий и 100% влажност!

Макар на чуждо и непознато място, веднага се почувствах някак уютно, метнах се на едно такси и вече бях в хотела. За какво ли ми беше всъщност този хотел?! От часовата разлика човек не знае какво му се прави. Не можах да заспя. Когато си събух ботушите, въобще не си чувствах краката. Скочих в джапанките и право на плажа. След всичкия дълъг път, след шока от 40-градусовата температурна разлика (в Европа беше -5 градуса), след безсънието, след огромната часова разлика - да стъпиш бос в топлия пясък беше пълно отпускане, разтапяща spa процедура.

Хора, аз съм в Рая! Искам тук да живея. Искам карибските пирати да ме отвлекат. Искам аз да съм карибски пират. Въобще искам тук!

Три палми ми се набиха в очите, защото ми заприличаха на среден пръст. Това беше и първата снимка, която направих. После отидох на брега и видях как корабът на Виктор идва към пристанището. Бързо си пренесох багажа и се качих.

И дните се завъртяха като във филмова лента от National Geographic. Всеки ден – отделен остров: Аруба, Кюрасао, Маргарита, Майру, Барбадос, Сент Винсент. В края на седмицата - обратния крус от Сент Винсент към Аруба. И отново. И още веднъж отново. Последно - четвърти път и край.

Но на кораба не бях турист. Често стоях в командната зала. Момчетата там наистина имаха много работа - грижеха се за всичко - за транспорта на пасажерите, за поддръжката на техническата част. Извънредни ситуации нямаше, българите са най-големите професионалисти. Е, имаха си и своите истории. Няколко пъти ми разказваха как един от предния рейс - моторист, българин, разбира се, толкова безпаметно се напил, че се сбил с .... кактус! На сутринта докторът му вадил с пинсета иглите от ръцете.

Когато не бях на кораба, се търкалях по плажа, правех кълбета назад-напред. Морето беше пълно с риба, с морски таралежи, с корали. Някакви любопитни рибки, като тези, които ги гледаме в аквариумите, идваха едва ли не на брега.

По уличките растите ме дърпаха: „Госпожо, какво искате” и вадеха от раницата разни странни пакетчета. Whаt You want е ключова фраза. И ти се сещаш, като го видиш - с рошавата „прическа”, с празния поглед, с раничката на гърба, какъв е.

Имаше и романтични моменти - все пак на Карибите бяхме. Най-обичах да седим с Виктор горе на палубата и да пием бразилската ракия тайперини. Прави се с много лед, един пръст ракия, две лъжички захар и сок от зелени лимони. Пие се с големи и дебели сламки - мяташ едно
и се качваш на черешата. Примесено с аромата на кокос и ванилия, носещ се в топлата нощ, чувството може да се опише с една дума. Блаженство!

Естествено не спирах да снимам. За първи път попадах на такова място. Небето там е най-атрактивното, облаците направо рисуват картини. Първите няколко дни апаратът ми не спираше да щрака, вечер не можех да си затворя очите от образи: Пейзаж море, Пейзаж остров, Земя, Хора, Цветя. Дори сънувайки продължавах да снимам. Нямах търпение да дойде сутринта, за да продължа с попиването на безкрайния цветен хаос около мен.

Когато разглеждахме снимките с Рая, тя ми каза: „Моля те мамо, престани с тези снимки, защото като ви видя с татко как се къпете в морето, ми става тъжно”.

Казах й, че съм срещнала баща й случайно, но тя ме гледа малко подозрително. Сигурно защото приключението й прилича на история за карибски пирати. В следващата серия се надявам с роля на карибски пират да се включи и Рая.