Гуруто на варненския график дизайн за бързите варненски пари, за опазването на клиента от собствените му страхове, за националните параметри на културния продукт, за диалога, персоналния кеф и съпреживяното

Всеки град има своите култови фигури. За който и да е варненец, що-годе докоснал се до професионалните области на съвременното визуално изкуство, музиката или рекламата, името на Димитър Трайчев е знаково.

Роден на 12 март 1952 г. в Шумен, през 1971 г. той завършва Художествена гимназия в София, а през 1976 г. - пространствен дизайн в Строгановската Академия за приложни изкуства в Москва. От 1981 г. е член на Съюза на българските художници, през 1991 става един от създателите на студио „Сталкер”. Има десетки самостоятелни изложби, участия в международни проекти и отличия. Без него визията на ключовите артистични събития във Варна не би била същата.

Но когато попиташ самия Трайчев кои събития в живота му са били определящи за посоката, в която върви, той казва: „Първо, срещата ми през 1971 г. с трудния характер на Мария Зафиркова. Второ, срещата ми с Малевич през 1973 г. - шокът от срещата с неговите творби. След това чуването на електрическия Майлс Дейвис. След това много Антониони, а после - започването на производството. В дизайна опредялящи за мен бяха първото виждане на работи на Анди Уорхол в чешко списание в Шуменската библиотека през 1965 г. и през 1970 г. – Баухаус. От там нататък животът е искал от нас ние да произвеждаме - да даваме,  а не да взимаме” – заключава полусериозно художникът.

Като свои ключови постижения той определя опита за създаване на дълги визуални позиции: „Например работата ми по джаз фестивала. Независимо дали на плаката има костенурка, кон или магаре, зрителят трябва да знае какво да очаква. А това, че съм се научил да работя в екип – това е най-важният акт, в който се самовъзпитах. Защото иначе като всеки артист съм дресиран, че художникът е един, сам, велик и ще умре в огъня в адски мъки.”

И тук, за да налеете масло в огъня, накарайте го да ви разкаже как във Варна тръгва историята „Сталкер”. Трайчев пак ще се опита да е сериозен и ще започне от там как преди 15 години „Сталкер” е създаден като официална структура от издателски работници и художници с дългогодишен опит в книгоиздаването. Как историята е тръгнала от преводите, които Милан Асадуров прави на братя Стругацки. Та Асадуров предложил името. „Леко се притеснихме – признава Трайчев, -  защото сталкер значи преди всичко отговорност и борба до последно за устискване на някаква идея и концепция. Това име и ни тежи, и ни подкрепя. Обикновено хората които не ни познават и комуникират за първи път с нас,  имат доста проблеми, остават с разбирането, че ние все едно не им искаме парите. Когато им казваме, че не можем да им вземем парите, то е, защото това очевадно се разминава с нашите възможности и  интереси. Тогава ги препращаме към други прилежни другарчета.” Сега е моментът да го спрете и невинно да попитате – ама какво точно значи сталкер?

Винаги готов да посвещава в знания и каузи, Трайчев ще ви погледне с ироничен укор и ще обясни: „За онези, които не са чели творбата на Стругацки, сталкер е водач в неизвестното. Това е човек, който знае, че зад видимите благини се крие нещо доста странно, страшно и това е човекът, който не познава себе си. Тоест, сталкерът като водач непрекъснато предупреждава, предпазва групата си, че там те няма да попаднат в Рая, че ще се срещнат със себе си и че това е най-страшният Ад, а може би и най-големият Рай.”

След този ефектен обрат, вече бъдете сигурни, че разговорът ви ще се завърти на бързи обороти, затова веднага обсипете събеседника си с концептуални въпроси – Трайчев обича да разсъждава в диалози. Така ще научите що е сталкеризъм и има ли почва във Варна: „Сталкеризмът значи, че личният ти живот, работата и състоянието ти на почивка и сън - всичко това е едно единно цяло, каквото и да е то. Това е вярност към някакви концепции – по-консервативни или по-авангардни. По този начин нямаме особени вътрешни диспропорции и дискомфорт, който трябва да изкараме извън нас. И важното е да се борим за клиента докрай. Това означава да бъде свършена работата така, както ние сме се договорили, че можем и така, както ще е добре за него. И затова много често влизаме в спор с клиента в негова полза, тоест, опазваме го от собствените му сънища и страхове. Просто се опитваме да си свършим работата добре и докрай.” Като зона на удоволствие в работата си дизайнерът посочва ползотворния диалог, а като зона на напрежение - неговата липса.

Продължава да се бунтува срещу това, че нищо не се е променило в мисленето на варненци: „Може да сме успели в много географски точки, но във Варна - най-малко, поради простата причина, че не само последователите, но и клиентите са някаква рехава доброволческа мрежа и тя бере душа. Няма желаещи да се занимават сериозно с никакъв проблем. Бързите варненски пари са промили мозъците на доста поколения и това си носи последствията. Ние до ден днешен, за толкова години демокрация, не можахме да създадем нито един автономен културен продукт, местен, регионален. Във всяко село и общинка местните самодейци правят нещо, което е есенция за техния начин на живот. Е, така и не се разбрахме какъв е начинът на живот тук. Стотици проекти се подкрепят, но те са нещо фрагментарно, частично, никой не иска да застане зад една идея, за да можем да създадем нещо, подкрепяйки го, даже да влезем в националните параметри за културен продукт.”

Ако сте мервали дори и само един плакат за „Варненско лято”, прекъснете Трайчев точно в този момент и остро го обвинете в противоречивост. Все пак той от години задава критериите за стойностен културен продукт край морето. „Ние наистина се опитваме да правим нещо за културните продукти с варненска марка – скромничи той. - Във всяко нещо има позитивна идея и ние опитваме всичко възможно, за да ги подкрепяме. Но ние сме само едно график дизайн студио, което отдавна си е превишило правомощията. И нямаме безкрайни структури, с които да правим мега проекти... До преди двадесетина години мислех, че артистът е всичко, той е архангел – дали Михаил, дали Гавраил - все тая, който защитава с раницата познания на гърба - такъв един, мутра на Господа. И смятахме, че с меч и силови методики ще оправим света. Естествено, тези идеи постепенно отъняха и тази илюзия не я сънувам и в кошмарите си. Сега – диалог, диалог преди всичко. Това е.”

За Митко Трайчев говорят като за Гуруто на график дизайна  във Варна. Около него постоянно гравитира кръг от млади мислещи хора, за които е чест да бъдат последователи на  Сталкера. И същевременно той не е официален „учител” на никого. Но ако му подхвърлите няколко думи в тази посока, той яко ще се изсмее: „Гуру в България?! И Бат’ Бойко щеше да става гуру, но му се размина. А пък какво да кажем ние, обикновените маймуни. Тези неща са смехотворни. Подкрепям всеки млад човек, който се опитва да работи достойно на работното си място, ако ще да работи и в най-мрачната гаражна рекламна агенция. Всеки има различни интереси, а когато хората имат и икономически интереси, ситуацията учител – ученик не е валидна. По-скоро ситуацията е изкарване понякога с тирбушон мислите от главата на младия дизайнер и поставянето им на масата. Тогава аз ставам само свидетел, а той е принуден да ги подреди. В това е най-много моето въздействие върху младите хора. За съжаление тези хора са много малко. А съм израснал в семейство на педагози и имам изключителна алергия, да не кажа отврат, към преподавателската дейност. Защото знам, че това е абсолютно самоубийствен акт - ти даваш и опустяваш, давайки. Обявявайки се за педагог, ти си орязваш част от опциите, с които можеш да оцеляваш.”

Но е готов да ви каже кое е първото, което трябва да разбере един последовател: „Трябва да прочете много книжки, а това е инвестиция във време. След като прочете много книжки, трябва да си избере група от тях, върху които да се фокусира. А след като избере група от тях, да се опита да приложи фокусираните си знания върху уменията си. А след като ги приложи върху уменията си, да се опита да убеди партньора си в диалогова форма, че тези умения, защитени с тези знания, ще донесат общо благо на двамата.”

През ръцете на Димитър Трайчев са преминали серии технологични промени. И той винаги е хващал новите неща още с първата вълна. Спомням си преди години как закачи на една от годишните изложби „Сталкер и приятели” една голяма фотография с носталгичен къс море. Казваше се „Последната аналогова снимка” – програмно, знаково име. И наистина повече не съм виждала Трайчев да хваща аналогов апарат. А той снима много и страстно.

Сегашните му очаквания в областта на дизайна и технологиите са много практически насочени: „Първо, очаквам да се наложи практиката всеки, където и да се намира по света, да може да извършва някаква работа и да обсъжда това с партньорите си. Това е така и ние даже прилагаме тази технология в момента. Второ, каквито и мечти да има един арт директор, те вече са се случили на други географски ширини. Така че пробив в график дизайна като мислене - това е по-важното нещо. Но за съжаление технологичните революции изпреварват многократно мисленето, така че те не могат да бъдат уплътнени адекватно. А мисленето е най-важното нещо, това е силата на дизайна – човек да мисли,  а другите да разберат какво той си е мислил.”

Сега Митко Трайчев работи върху оформлението на серия компакт дискове за англо-американска компания, решени с неговите мощни образи на джаз икони. Няма проект мечта, но винаги може да ви завърти главата с прозрения на тема: „Животът като Проект и Проектът като Живот”.

График дизайнът е само част от водовъртежа от изкуства и забавления, в който човекът сталкер въвлича кръга предани приятели и сподвижници около себе си. За тези хора той е признатият мотор на ред провокативни случвания. Ако диалогът ви с Трайчев се е движил добре, той може би ще ви открие личната си формула за създаване на голямо преживяване: „Първо, трябва да е истинско, второ, трябва да е адекватно на ситуацията, за да не е като пир по време на чума и трето – съпреживяването е много по-ценностно за мен от персоналния кеф.”

Напоследък можете да срещнете тандема Трайчев – Зафиркова и далеч от шумните компании - извън града – по маршрутите на селския туризъм. Завъртете разговора около тази тема и той веднага ще ви накара да се почувствате неудобно: „Селският туризъм говори за един вече класически период в моето творчество. Връща ни към вечните, изконни стойности на създателя.” Е, не! Бъдете сигурни, че Сталкерът здраво ви будалка.

Обезоръжени, накрая сигурно ще попитате какво още иска да му се случи. Тогава той патриаршески ще отсече: „Искам да бъда зрител, не искам да бъда участник, влак, мотор, бутач, валяк. Не искам да го върша всичко това!”

И ако добре го познавате, ако сте негов истински приятел, след това изявление ще падне голям смях.