Нина Локмаджиева БЛЕДАТА ТЪЖОВНОСТ
НА BG ФЕСТИВАЛА
Помните ли световната премиера на "Елегия" на маестро Милко Коларов? Да, беше на някое от варненските лета. И беше сериозно произведение. Аз обаче го вземам само като отправен пункт за едно бързо вглеждане в модуса на българския фестивал в неговия варненски вариант.
Елегичният тон явно се налага в последните десетина години на традиционните фестивали в града. Той не се чува като ясно артикулиран звук, не - утаява се като тънка мъгла, която по на запад би носила очарованието на аристократичната умора, а по на изток - недоизказаността на дзен отстранението.
Но! Ние сме тук, на Балканите - най-горещия кръстопът на култури в Европа и горните изисканости някак не ни подхождат. Пък и едва ли са търсени. Откъде тогава идва тази бледа тъжовност?
От публиката ли?
Тя, милата публика (често на една достойна възраст), помни славните години на класическото Варненско лято и откровено въздиша по тях. Пък и по естествени причини от биологичен характер доста буквално отмира. Няма да съм справедлива, ако не посоча и младите хора (да живей Музикалното училище!), които идват на концертите в търсене на образци. Не знам обаче дали ги намират. Има и още един тип публика - онази на столовете. И е известно, че няма по-директен изказ на концертната тъга от този на празните столове.
Или пък от изпълнителите?
Те по презумпция са невинни - нали никога не идват просто така - някой първо ги кани.
Тогава от мениджмънта?
Нима са толкова тъжни хората, които организират фестивалите в морския град? И не са ли те същите онези, които имат грижа и за пищните новогодишни площадни купони? Явно ги бива и за по-весели работи. Само дето веселите работи стават с пари.
Е, значи всичко е от държавата?
Че културна политика настоящата българска държава няма, е досадно явен факт. Само като си помисля как нашите съседки Турция, Гърция, че дори и Македония с нейното Охридско лято, биха обгрижили лятото в един курортен град, се усещам заплашена от още по-елегични чувства.
Но тъй като тъжовността е далеч от собствената ми природа, искам да преобърна фестивалното вглеждане в друга посока.
Стига подсмърчания и сополи!
Убедена съм, че изход от изисканото блато на на скучните фестивали има. Има дори примери за това - тук, във Варна.
Най-демократичният - фолклорното Варненско лято. Единственият фестивал, който случва празник в града и курортите около него. Признайте си, че и вие сте заставали в широкия кръг пред Фестивалния, за да съучастничите на египтяни, грузинчета, украинки, румънци, испанци. Че сте сочили на децата си онези французи с кокилите и елечетата от овчи кожи и че сте се превивали от смях пред ентусиазираните изблици на енергия на индийците с шантавите ударни инструментчета. И ако ми кажете, че сърцето ви не е трепвало в неравноделен такт, когато пред входа на Морската ударят ръченица нашенските ансамбли, просто няма да ви повярвам. Защото за един южен народ, какъвто без съмнение е българският, изживяването на празника е точно такава радост.
Още един пример - театралното Варненско лято. С неговите площадни прояви, разбира се. Едва ли сте пропуснали онези нощни игри със светлината на гостуващата италианска трупа, която преобрази площада пред шадраваните. Е, сигурно по-пресни са ви спомените от героичните ремонти на същия площад - пълно безумие в разгара на сезона. Но да не се отклоняваме.
Следващият пример - едно събитие, на което не съм фен, но го оценям като идея за случване на нещо по улиците на града - "Море и спомени". Старата градска песен си е загиваща кауза, но преминаването на файтони с нагласени като в ретро фото госпожи с капели е съвсем прилична атракция.
Вече е време за изводи. И така:
Понеже Варна с прилежащите й курорти е големият курортен център на България;
Понеже туризмът явно ще определя развитието на града и района през този век;
Понеже всеки нормален човек във ваканция търси забавление;
Понеже българската култура има какво да извади от извора;
Понеже обичам да се разхождам в Морската градина и да снимам нагиздените унгарки преди концерта в Летния театър;
Понеже помня идването на Катя Ричарели;
Понеже ме прерязва през корема звукът на родопските каба гайди;
И поради още куп стопанско-социо-културни и персонални причини:
Аз искам във Варна да е весело!
Първо през лятото, после и през другите сезони. Вместо средно сивото на средно-статистическия местен фестивал, искам няколко мащабни взрива на големи имена от класическите изкуства и множество пъстри площадни вълнения. Искам на Раковината във всяка хубава лятна привечер да звучи жива музика. Искам бирфестовете да не омърсолват със седмици най-хубавото място в града. Искам да напиша на Ники Кокинос и на мъжа й: "Оставете
Белгия за десетина дни! Елата във Варна през август. Ще има много за слушане и за снимане. Ще бъде весело."
