Международен театрален
фестивал Варненско лято 2006
Селекционерът Димитър Чернев: В ЦЕНТЪРА НА СЕЛЕКЦИЯТА СА ЧОВЕШКИТЕ
ВЗАИМООТНОШЕНИЯ,
НЕ РЕЖИСЬОРСКИТЕ ХВАТКИ
Една селекция се формира от две неща - от личните
пристрастия на този, който я прави, и от това, което предлага
театралният сезон. Исках да подбера спектакли, които звучат
човешки и връщат емоцията на база на качествени текстове. В
никакъв случай не става въпрос за тип латино сапунки, а за нещо,
което съдържа сериозна екзистенциална психология, но в стоплен
от чувствата план.
В основата на моите предпочитания по отношения на театъра са
човешките взаимоотношения. Това между другото е англоезичният
приоритет. Този сезон очевидно тези тенденции се завръщат в
българския театър. Интересът всъщност не е съвсем към
психологическия театър, а към онзи театър, който поставя в
центъра, не режисьорските хватки, не идеологията, постулатите,
философските смисли, а живота на човешката душа. В този смисъл
седемте спектакъла са разположени в тази територия. Те се
занимават с чувствата, но не в тяхното дребнаво-битово или
конюнктурно съществуване, а в техните важни за човека измерения.
Затова си мисля, че ако трябва да сложа друго мото на селекцията
си, то ще е "Зрителят избира". Мисля си, че масовият зрител,
независимо от възрастта си би избрал да гледа именно тези
постановки, защото те го увличат емоционално със своята
атмосфера. Те не го оставят в ситуацията на просто прехласване
по прекрасните режисьорски хватки или сценография, не го
въвеждат в зоната на рационалното възхищение, а емоционално го
всмукват в себе си. Така се получава този диалог, който е и
голямата мисия на театъра, който е сбор между това, което става
на сцената и възприемащия го зрител в залата.
Смятам, че театралният експеримент е много важен, но той не
трябва веднага да се експонира и хората да бъдат, едва ли не
обвинявани, че не го гледат. Неговата задача е да открива нови
езици, които полека-лека да влизат в конвенционалния театър. В
този смисъл мисля, че в един фестивал трябва да има и от едното,
и от другото.
Експерименталните спектакли, с всичките им фанатизми и
симпатични залитания, обикновено са дело на млади хора. Те са
обект на внимание на сравнително тесен кръг зрители. Сега в
България няма мощна вълна от експерименти. Дори най-върлите
експериментатори като Възкресия Вихърова и Елена Панайотова
заработиха по-спокойно, влязоха в конвенционални театрални
структури, което не означава, че правят банален театър. И те
почувстваха нужда техният език да бъде разбран
и да стигне до
повече хора, отколкото да бъде техен, нов и провокативен и да им
носи удоволствието, много пъти съмнително, на първооткриватели.
Експериментаторските тенденции са на принципа
на махалото.
Сигурно след 5-6 години отново ще се появят. Но това
е полезно
усилие за театъра. Затова не бива да се противопоставят нещата.
Не бива и да се залита, като се поощрява и преекспонира онова,
което е експеримент само защото е ново. Ако то е стойностно
и се
утвърди като ново, то ще освежи театъра.
Например в спектакъла на Теди Москов е интересно връщането към
психологията, за която говорих, и човешките взаимоотношения. В
него това е направено къде по-носталгично, къде по-комедийно,
по-иронично, но някак няма ясна тенденция. Между другото, понеже
получавам информация като главен експерт в Националния център за
театър, т.нар. психологически театър е най-желаният от
зрителите. Картината изглежда изравнена и успокоена, но пак
казвам, това е временно състояние.
Няма такива шокове като Хъшове, за което съжалявам безкрайно.
Този спектакъл е явление в българския театър, каквото едва ли ще
се появи в следващите 5 години. Ако можех да подбера още
една-две постановки, отговарящи на моето мото, сигурно щях да
избера Братя Карамазови на пловдивския театър и Сън в лятна нощ
на трупата в Пазарджик.
