Моят приятел Мигеле от Кордоба ми разказа една история, която ми се стори толкова фантастична, че ми се прииска да ви я разкажа и на вас. Миналата година Мигел отишъл в Кордоба да учи в католически колеж. Той е млад човек, изпълнен с религиозен плам, но също така съвременно мислещ и с чувство за хумор. Той е и голям любител на Мрежата. Там се запознахме и пак там ми разказа тази история. Аз, естествено, леко съм я украсил за да може да си я представите по-живописно. Ето я и нея.

През лятото Мигел работел из близките села като помагал на тамошните свещеници в ремонтирането на местните църкви. Този ден той бил в най-малкото селце - Торсино. Точно в това село нямало църква, защото жителите му били известни в енорията със своята стиснатост. Даже били нарицателни. Всички казвали за някой стиснат човек: "Тоя сигурно е от Торсино." Денят бил толкова горещ, че въздухът трептял и се чувало само тревожното жужене на цикадите. По обяд всички се прибрали в къщите си, отворили прозорците с надеждата за малко течение и налягали със залепени от пот очи в очакване на привечерния хлад. В селото нямало жива душа. Небето било синьо като в ренесансова фреска - никаква надежда за дъжд. Мигел не почивал – помагал на падре Франциско да измажат задната порутена стена на малкия параклис. Той от години замествал разрушената по времето на Гражданската война църква. Точно тогава – по обяд – някъде от юг се появили първите облаци пушек. По това време на лятото се случвало често треви и храсти да се запалват от жестоките температури. Когато облаците влезли в селото, бутани от случаен, невидим полъх Мигел усетил приятно замайване и омекване и разбрал, че тревата, която гори не е случайна и даже се сетил как се казва. Погледнал към отец Франциско и разбрал, че и той знае. Двамата веднага си сложили по една мокра кърпа на лицето, изчакали облакът да обвие притихналото селце, взели по един дискос и тръгнали за дарения за нова църква. Всички торсинци радостно и с охота се разделяли със своите спестявания и благославяли двамата свещеници. Парите били събрани, облакът отминал, а до стария параклис отец Франциско и Мигел броели парите и се смеели съвсем леко приповдигнато.

Една година по-късно торсинци имали вече своя църква – "Чудото на света Хуана".