Тези приказки могат да започват по различен начин, в тях могат да се случват различни неща, но става ли дума за приказки от 1001 нощ, закован в съзнанието си остава духът на вълшебствата на Ориента. Точно той води посетителя на VІІІ биенале из ключовите места на Истанбул, където са разположени експозициите на международната изложба. "Poetic justice" (поетична справедливост) - мотото на мащабното събитие, заедно със знака на тазгодишното издание - свободно носещо се перо, посрещат още с влизането в турската столица. И не само това - още преди да тръгнеш на път, перото те подканя от официалния интернет сайт на Истанбул. Голямото начало на влизането в Биеналето е Антрепо №4 в Каракьой. От самия вход тръгва към високото ефирна копринена стълба в червено, конструкция, изграждаща илюзии за стабилни пространства. Друга стълба пък води надолу - на Моника Бонвичини - тя се държи от цяла система от вериги, които с лекото си полюшване те карат да се чувстваш като експонат в един от безбройните ювелирни магазини на царския град. Усвояването на пространствата продължава в посока горна-долна земя и в огромния стъклен куб, носещ видими следи от насилие, които обаче не нарушават иначе крехката му цялост.
Динамични пространствени промени пък създават огромните завеси на Ан Хамилтън, които постоянно раздвижват въздуха и променят обемите в залата, заредени с идеята за полет на крила. Други инсталации смесват текстове и реди мейд, видео арт и обекти. Известната още от времето на Марсел Дюшан тоалетна чиния отново има своето място, фотосериите и огромните рисунки - също. Една антична камера на Ави Шахам и Ури Цаиг с вид на динозавър - направена като че от камък, прожектира образи на реални хора. Възглавници подканят да поседнеш, да сложиш услужливо оставените по тях слушалки и да чуеш нечии лични истории…
И все пак най-тотално влизане в пространство е тесният коридор, създаден от милиони употребени пакетчета чай и миниатюрни прозорчета за видеоарт на Таня Бругера . Ако това е последната работа, която посетиш в Антрепо №4, ароматът на отлежал чай си тръгва заедно с теб, за да ти подсказва, че искаш ли да почувстваш истински не само поезията на справедливостта на това Биенале, но и поезията на самия Истанбул, трябва да отвориш всички свои сетива.
Това подсказване върши чудесна работа, когато наближиш прословутия Египетски пазар - царството на подправките - традиционните ароматни инсталации, без които не минава нито една туристическа обиколка на града. Впрочем техните "автори" са страшно любезни с журналистите и винаги са горди да позират за снимка със своите шарени сергии. След очите и носовете, време е и на ушите да почувстват Биеналето. Влизаш в стара османска постройка в Топхане, минаваш през серия от по-малки творби, които бързо забравяш и в дъното те чака полуотворена врата към тъмно пространство. Мислиш за него като за нещо кръгло. Сигурно защото лякаш на кръгло легло, допираш глава до другите глави в мрака и потъваш в монотонния звук на четенето на религиозни текстове - работа на Даника Дакич от Босна и Херцеговина. Съзнаваш, че още малко, и ще останеш в състояние на хипнотичен сън, преодоляваш удоволствието от тъмния покой и излизаш навън. Сядаш на вековните стъпала, за да се върнеш към действителността, но нещо не си изчислил времената - часът е пет следобед и от съседната джамия се понася гласът на ходжата. Ти си в Истанбул - мястото, където не можеш да избягаш от света на 1001 нощ.
Започваш следващия ден със Света София - на втория й етаж е разположена поредната порция Биенале. Ако ти е за пръв път да влизаш във величествената сграда, експонатите от Биеналето остават някъде доста встрани, защото главата ти се замайва от съзерцаване на искрящите мозайки. Снимаш любим орнамент и излизаш заедно с поредната група японски туристи. Отвън няколко котки опровергават суетнята на чужденците с изискана невъзмутимост (впрочем Истанбул е град на котките, докато родната Варна става все повече кучешки град).
Пресичаш кръстовището и вече наистина влизаш в Долната земя. Приказките продължават в Цистерната Еребатан. Слизаш към прохладата на подземията от пети век, цъкаш с език пред инженерния гений на Византион, пазиш камерата от стичащите се капки вода, хвърляш българска стотинка в езерото на желанията и ето те пред едно истинско вълшебство - "Парчета игра" на Налини Малани. Мистични създания надигат тела от тъмнината, родени от кръговото движение на прозрачни цилиндри, изрисувани с ориенталски и съвремени мотиви. Трудно откъсваш поглед от това видение и тръгваш към поредица от видеопрожекции. Обръгнал вече от видеоарт, ускоряваш ход към колоната с главите на горгоната Медуза, която знаеш, че не трябва да пропускаш. Точно до нея обаче те причаква още едно вълшебство - компютърно генерирани образи на дървета, високи няколко човешки ръста, които сякаш потрепват от невидим вятър. Тъмнината е преодоляна в свеж зелен цвят, магията е пълна. Още повече, че когато проявяваш филма, дървото напълно е изчезнало - сигурно така става с духовете. Колкото до духа от лампата на Аладин, можеш да пробваш да го извикаш в някое от антикварните магазинчета - можеш да спазариш миниатюрна стара лампа за 40 долара. Най-многобройни на пазара обаче са другите вълшебни атрибути - килимчетата. Всяко има своя история, продавачите са изумителни разказвачи, а търговията може да стане и в полунощ - пред наргилето, на чаша ябълков чай.
Знаеш, че изпускаш нещо от Биеналето, но на другия ден си се зарекъл да минеш през Капалъ чарши - пазиш два филма за там. И не съжаляваш - рисувани стъкла, керамики, златошити тъкани, стари възглавнички - празникът за окото е пълен. Препълнен от отблясъци, осъзнаваш, че на финала ти трябва глътка вечност. Затова се връщаш отново във водохранилището Еребатан, завърташ се бързо в светлинните кръгове, изплуващи от вековния мрак, попиваш с кожата си мокротата, докосваш Медузата за последно и тръгваш. Но вече си си обещал, че ще се върнеш пак. И едва ли ще дочакаш чак до следващото Биенале. Защото Истанбул е едно от малкото магически места, които се намират само на няколко часа път от твоята Варна и нямаш нужда от формален артповод, за да прекрачиш отново границата към света на 1001 нощ.
|