По света, казват, имало повече от 50 биеналета. А фестивалите - десетки са дори само елитните, онези европейски Меки, към които "културните фундаменталисти" на Славой Жижек се отправят на поклонение всяка година. Някои от тях - театралните зрелища във Франция, страната с най-облагодетелстваната култура, провокираха чрез отсъствието си въпроси за мястото на изкуството в бита на хората и в обществото, за отношенията му с държавата. За чест на френските интелектуалци от това произтече радикално говорене: за склерозиралите културни политики, за края на илюзията, която пропагандира художника като свръхчовек, за гетото на масмедиите и холивудските продукции, обитавано от консуматорското мнозинство.
Смисълът да си художник днес вълнуваше и университетската зала край Босфора, където течаха дискусиите на Осмото биенале за съвременни изкуства в Истанбул. На сблъсъка между две несъвместими на пръв поглед понятия - поетика и справедливост, разчиташе кураторът Дан Камерон от Ню Йорк. И още: на инстинктивното ни чувство за справедливост в глобалния свят, в който всъщност глобални се оказаха най-вече рискът, насилието, несигурността. И маркетингът, разбира се, той е цар навсякъде.
Справедливостта изисква да запитаме: защо няма български художници в основната експозиция на биеналето. Необходим въпрос, ако се зададе извън конкретиката на националната принадлежност. Защото във фестивалната мелачка на Европа отдавна се въртят едни и същи имена, едни и същи работи могат да се видят в Касел, Венеция, Истанбул. Ако обаче прочетем биографиите на 85-те художници, събрани тази есен в Истанбул, ще открием, че да се говори за националност на поканените автори е доста трудно. В голямата си част това са съвременни номади - хора, родени в Уганда или Перу, които посочват поне две местожителства - освен в родината могат да бъдат открити в Лондон, Берлин или Ню Йорк.
Навсякъде и никъде, вътре в общността и същевременно извън нея - това е формулата на съвременния артист, който умее да наблюдава, да поддържа иронична дистанция, да създава визии и да посвещава (последното, незадължително изискване е на френския социолог Филип Урфалино). За тези, които продължават да се потискат от липсата на български имена в селекцията: един от художниците Ергин Чавушоглу е посочил за родно място Търговище, днес той живее в Лондон, а на тазгодишното биенале във Венеция се представя в павилиона на Турция.
Това, че художниците често не могат да се подведат под знаменателя на териториалния принцип, не означава, че са социални аутсайдери. Напротив, в Истанбул можеха да се видят много работи, ангажирани с темите за властта, пола, насилието в конкретните му измерения в Иран, Палестина, Босна и къде ли не. Ще кажете - пак става дума за коректност и конюнктура. Вярно, това се отнася за онези проекти, които идеологическото клише беше затиснало безнадеждно. Те обаче не обезсмислят усилието селекцията да се подчинява на актуална тема (тъкмо от тази актуалност демонстративно бяга седмото биенале в Лион, открито също през септември).
Да си артист днес все още означава да си социално чувствителен, изследващ и реагиращ "тук и сега". А как средата приема това? Показателно е недоволството на куратора на Венецианското биенале Франческо Бонами и на други негови колеги, изказано в Истанбул, че срещат пълно неразбиране от страна на журналистите. Хората, които правят изкуство днес, продължават да се вълнуват от въпроса за своя смисъл и идентичност, продължават да ни уверяват в непрекия, заложен в бъдещето ефект от акциите си. Сякаш се чувстват отречени.
Впрочем, има ли нужда от повече думи, щом съществува представената и в Истанбул на фотоси работа на китаеца Сън Дун (в оригиналния й вид можеше да се види в мащабната изложба на съвременно китайско изкуство в "Хамбургер Банхоф", Берлин, през 2001). Ден след ден от 1995 насам авторът изписва върху камък с калиграфска четка, натопена във вода, своя дневник. Ден след ден нанася нови следи върху вече изчезналите. Никога няма да разберем какво е написал. Авторът единствен знае.
Текстът е публикуван в списание "ЛИК", брой 11 от 2003
|
