Равнодушието, с което гледаш лавките от винкел, мръсното стъкло и дупката в полукръг за парите и за баницата, макар че това е също провинциализъм;
Упоритостта да казваш "отпреде" и "отзаде", като знаеш, че не е така, макар че това е също провинциализъм;
Спокойствието, с което приемаш облика на своя град, наложен от самоуки дизайнери и тяхната Култура на Плотера и Цветното Тиксо, макар че това е също провинциализъм;
Убеждението, че трябва да заемеш по достойнство място в общинската политика, защото вече две години печелиш с осем лева повече, отколкото можеш да изядеш на пържоли, макар че това е също провинциализъм;
Каменните лица около масата в кафенето, докато се смееш като луд, защото си прочел:"Едипе, върни се. Простих ти всичко. Мама.", макар че това е също провинциализъм;
Чудната гледка на добре облечените хора в ресторанта, със стърчащи мазни вилици и лъжици в ръце, защото така им е наредила младичката келнерка, макар че това е също провинциализъм.
ИСТИНСКИЯТ ПРОВИНЦИАЛИЗЪМ Е В ГЛАВАТА. И не е нужно да стигнеш до Париж, за да го разбереш. Той винаги е бил достъпното обяснение на
некадърността и мързела, галантното извинение за
завистта. Той е причината да се разделиш с малкото професионализъм, натрупан толкова трудно в младостта.
А стигнеш ли дотам, че да си кажеш: "Всъщност няма смисъл, кой съм аз, та те са много, а Васисуалий с неговата роля в революцията е сам..." трябва да разбереш, че провинциализмът е дошъл при теб.
