Провинциализъм, естествено, не е географско понятие. Защото той съществува и в столицата, където теснотата и селящината безнаказано се вменяват на едри парчета. И в София двамата основни герои - артист и публика, избухват в прояви, които нямат нищо общо с качеството, вкуса и авангардните идеи. Но все пак там има ясно очертани приятелски и идейни кръгове, които протежират качествено изкуство в някои сфери. Има някакъв подбор. Във Варна по този въпрос цари мрак и пустота.

Още повече това усещане подсили с контраста си изложбата на Сашо Анастасов "Затворен свят". По-точно това е един проект, чиято философия и образи се търкалят във времето, в различни арт-салони. Проект, който напомня за себе си като някакво зелено човече, внезапно появило се в черно-бял филм. Артист и в клетките, Сашо Анастасов е като някакъв Малък принц, който самотно живее на своята далечна планета. Този човек се разхожда из изкуствата еднакво спокойно и разбива теснотата на провинциализма с простота, типична само за децата. Подобно на онзи шекспиров принц, който живее в орехова черупка и пак е господар на необятното, Сашо твърдо заявява своята позиция за живота, отношението на обществото у нас, вкусовете. Той е обратното на общата картина - един нерегионален артист.

Варна е голям град, седящ на култура от 5 хиляди години. Варна не е лятна столица или перла на България. Тя е българският Кан, Венеция, Барселона, Лос Анджелис… Но артистите и онези, които се обявяват за артисти, в по-голямата си част не го проумяват. 

Как е възможно, например, в най-голямата изложбена зала на бул. "Княз Борис І" 65 да не се случва нищо. Редуват се скучни, нищо неговорещи изложби, почти през цялото време е тъмно. Едно петно от избила влага напомня, че и физически нещата се разпадат в тази къща. Сдружението на художниците представлява не група хора, които могат да заявяват идеите си пред властта и обществото, а някакъв пролетариат. Основното, най-авторитетно гнездо на изобразителното изкуство има галерия без лице, без стратегия. Как е възможно това? Как е възможно в града на Международното биенале на графиката, творбите от фонда му да са в чекмеджета. Значи това събитие и историята му живеят само в спомените на художниците. Подобно тясно, регионално мислене в изкуството е навсякъде. Разтърсващ е и принципът на общинската администрация - да се дава и прави за повече прояви, без значение на качеството. Питала съм служителите във високата къща поне пет пъти - защо "Варненско лято" не е от 5 бомбастични концерта, които да представят върха на изкуството днес, а е от 40 прояви, сиви като мишки? Защо пари се дават по равно на всички, кандидатствали да издадат книга? Тези тенденции биха променили курса си, ако се чуваше ясно думата на съсловията, на идейните кръгове.

Пейзажът се подсилва и от ентусиазма на медиите, с който те отразяват културни прояви. Късноромантичната им представа, че така подпомагат изкуството, е направо вредна. Няма никакъв подбор - с еднаква мощ се говори и за абсолютния кич и липса на нови идеи, и за ярките неща, блеснали тук-таме. Фактически, четейки вестници, зрителят не може да разбере коя изложба или спектакъл е за неговия натюрел и вкус, и кои - не. 

Като посипах с възхищение Сашо Анастасов - този владетел на затворения свят, споменах думата позиция. Ето от това са оперирани т.нар. интелектуалци във Варна. Скандалът отсъства. Да сте чули някой художник публично да заяви, че друг прокарва долнопробен вкус, че от години не е създавал нищо ново? Обратното обаче се случва: когато Сдружението на художниците прогони от Центъра за съвременно изкуство изложба на група млади. Тогава творбите на Доника Кирова бяха обявени за порнография, просто защото интерпретират любовно-сексуалните отношения. Порнография е да виждаш какво става и да си мълчиш. Зная защо повечето журналисти
и творци го правят - да не би да се изпокарат с останалите. Ако веднъж заявиш мнение в този тесен свят, рискуваш цял живот да се разминаваш из града с нацупените лица, които никога няма да ти простят. Хора, които се чувстват наказани. Но мнението не е присъда. 

Нека днес да кажа, че Първият национален фотосалон разочарова. И това няма да е подлагане на крак на едно събитие, което трябва да го има. А приятелски съвет, за да расте то. Грях е фотосите да се представят в такъв малък формат и под стъкла, които връщат светлината. Селекцията също беше слаба, още повече, че доскоро в същата тази галерия висока класа показаха Милко Божков и Росен Донев. Нека на втория салон фотосите са по-мащабни, а новите идеи - повече. 

Каквото и да си мислим и правим, всички очакваме нещо да се случи в този град. Но това няма да стане с тъпо мълчание и спасяване поединично. Това отношение превръща Варна не в Кан, Венеция и Лос Анджелис, а в града на Мишо Шамара.