Попаднах почти случайно на премиера - Магьосникът от Оз, постановка на Варненската детска опера.
Докато си припомнях простичките сюжетни ходове на еднозначно плоското американско послание към света, отговорът на въпроса Що е провинция? се фиксира веднага на дисплея.
Провинция е:
когато на лъва му липсва кураж, на ламаринения човек сърце, а на плашилото ум.
Тези герои уж контролират големи пазарни дялове от съответните сектори. Само Дороти, невинно дете от провинцията - затънтения Канзас, което няма какво да губи, възстановява на ход пропуснатите им ползи.
Подобни картинки срещаме редовно в нашето ежедневие. Постановката, която споменаваме, е типичен пример за това, но в никакъв случай най-лош.
В начинания от този род провали няма. Нашите деца са на сцената, махат с ръчички, прожекторите светят някак, оркестърчето даже има приличен звук, поклони, поклони… И накрая всички с доволни лица включват мобилните си телефони. Какво се е случило? Нищо. И пак казвам, че това не е най-лошият пример в тази посока.
Издават се книги, прочетени в най-добрия случай само от съпругата на автора, изложбени зали се пълнят с картинки, които не могат да бъдат пласирани даже на алеята на Златните.
За мен това е провинцията.
Част от тази стока се появява на бял свят благодарение на общински субсидии и със средства на невинни спонсори. Пример: Скромният регионален конкурс Песен за Варна се прероди в многоглава ламя Песен на три морета. И всяка глава говори на свой език, абсолютно глуха за гласа на другите. Така бяха каращисани яка српска певачица, Юрая Хиип, цветнокож R&B катил и безполовите участници в конкурса. Разбира се, имаше изключения. Подобно отношение към селекцията е обидно за феновете на всеки от изброените артисти. В аналите на културния маркетинг няма идентифицирано чак толкова всеядно животно - клиент/пациент. Това обаче е трайна практика и в мегафестивала Варненско лято, и в дребосъците, наречени гръмко Рождественски или Майски салони, дни, седмици на изкуствата.
Какво се е случило? Нищо. Пропилява се огромно количество енергия и средства. Следва заслужен медиен вакум. Общинската комисия по култура отваря следваща страница от своя план и необезпокоявана от никого единодушно гласува анблок.
За мен това е провинцията.
Ако проумеем, че слугите и спонсорите на народа наистина са опашката, а не главата на рибата, то в тези случаи те са относително невинни и няма причина да бъдат осъждани. Кой ги притиска? Кой ги контролира? Кой лобира? Не коментираме тяхната квалификация. Въпросът е - на хоризонта има ли други. В сектор Очакване артистите си седят до харизаната, макар и малка, водка, псуват всяка следваща власт и времето си изтича през крачолите на старите джинси, заедно със спомена от последния гурбет.
Социалните сензори регистрират нулева активност.
Липса на опит за концентриране на енергия. Липса на желание за консолидация около локомотивни идеи и/или личности. Липса на медийни атаки. Липса на стръв за оцеляване.
Тне Big Rahat.
За мен това е провинцията.
И докато чакаме кротко съдържанието на пясъчния часовник да премине в долната половина на съоръжението, медиите се пренасищат с млада, абсолютно неграмотна и манипулируема плът, която с радостна превъзбуда мултиплицира своя си Lifestyle. Културолог от Свободния, това звучи почти гордо. Само че на лафовете му не се връзва даже съпругата на чорбаджията. Незнайни фотографи продават труда си за по 50 стотинки на JPEG. Игри и тъпоумни забави ни предлагат кабелни хитреци. Никой не ги спира. Пазар. И така без край.
За мен това е провинцията.
Спешно е необходим форум, на който да се поставят приоритети в регионалната културна политика. Но не като синдикален хленч на гилдията, а като стратегия за действия, които подкрепят финансирането, промоцирането, логистиката и реализацията на заслужаващи внимание проекти. Като едно добре разчетено торпилиране на институционализирания Тне Big Rahat.
