Тъй като едно от нарицателните за Париж е „град на влюбените” и няма френски филм, в който да не присъства любовта, представях си как пристигам на летището в Париж и там ме чака Той (един неопределен силует без конкретно лице, който ме обича много и просто не може да живее без мен). Аз прекосявам просторното и светло, постлано с бели плочи летищно фоайе, и вървя към Него. Облечена съм с черна права пола, която ме прави много стройна и елегантна, риза на тънко синьо-бяло райе и съм с черните си обувки „Бруно Мали” на ток, най-хубавите, които имам. През ръката ми е преметнато тъмносиньото ми палто от студена вълна с бяла качулка. Излъчвам сдържан сексапил и изтънченост, както подобава на тази „столица на елегантността”. Сред тълпата възпитано-тихи посрещачи е Той, с дискретен делови костюм, защото е дошъл да ме посрещне след работа. Аз заставам пред него, поглеждам го в очите и изричам с най-нежната си усмивка, заредена с неизказани послания: „Здравей! Пристигнах”. После той поема багажа ми (малка пътна чанта, защото един тежък куфар ще наруши естетиката на сцената), качваме се в безукорно измитата му кола и потегляме. Той кара, край нас преминават светлините на града, от радиото се носи музика от стар филм, естествено френски. После... За после не знам, бях го измислила дотук.

Слизам от самолета с ватирано яке и маратонки, защото прогнозата е за студ и дъжд. На летището ще ме чака Боян, горещо се надявам. Той ми е голям приятел от детските години и по скайп-а дни наред сме си говорили за това мое идване. Изпращам му списък на местата, които искам да видя. Той ми пише, че няма проблем да ме заведе.



Никой не ме е подготвил за суматохата на „Шарл де Гол” – „модерното летище на Париж”, както осведомяват пътеводителите. Навалица, шум, теснотия и никакви указателни табели. А уж летищата в Европа били устроени така, че човек винаги се оправял.

Чудя се къде да си търся багажа, обзема ме тиха паника, че ще се озова в „града на светлините” само с дрехите на гърба си и ще трябва отнякъде спешно да купувам четка и паста за зъби. Спомням си за всички предупреждения към пътуващите винаги да носят в ръчната си чанта всичко необходимо за една нощ, в случай че багажът им се загуби. Но пък точно на мен ли ще ми се случи това... След няколко питания се добирам до заветната лента и, спасение, чантата ми се клатушка бавно към мен. Боян ме чака както е обещал – голямо облекчение.

- Да се махаме оттук – са първите му думи и аз съм напълно съгласна.

Противно на фантазиите ми летището се оказва доста далече от града, попадаме в задръстване, пълзим едва-едва, говорим си за България.

- Какво искаш да видиш в Париж? – пита ме Боян.
- Ами всичко от пътеводителя – много съм ентусиазирана, вече ме е обхванала амбицията на пребиваващия за кратко турист да не пропусна нищо от най-емблематичните обекти.

Край нас вече са предградията, приличат ми на София от 1970-те години. Преминаваме край „Стад дьо Франс” – той не ми е важен, но си отбелязвам, че съм го видяла. Казвам на Боян, че хотелът ми е в Монмартър, в „златната отсечка между булевард Клиши и „Сакре кьор” – една от причините, заради която го бях избрала. „Щом съм в Париж – казвах си, докато се ровех из хотелските сайтове – трябва да съм в Монмартър. Това е класика”.

Докато чакахме на един светофар, Боян посочи някъде през предното стъкло:
- Сакре кьор.

Потърсих с поглед снежнобелия купол, неизменен образ във всички изгледи от Париж, на фона на яркосиньо небе. Всъщност, куполът доста сивее. Но аз вече знам от предишни пътувания, че професионалните снимки на световните забележителности неизбежно са доста измамни и съм твърдо решена да не се предавам на прозата.