|
Първият ми ден в Париж.
Боян дойде да ме вземе от хотела и ще ходим да гледаме
забележителности.
- Къде искаш да отидем? –той се е поставил себеотрицателно на
мое разположение и е готов да ме заведе където поискам.
Безкрайно съм му благодарна, защото съм уверена, че сама няма да
се оправя и ще се загубя на първата пресечка.
- Площад Вандом – е готовият ми отговор още от средата на
февруари.
Има една много известна снимка – „Целувката на площад Вандом”,
която някога много харесвах. За тези, които не са я виждали или
не могат веднага да си я спомнят – това е една стара черно-бяла
фотография и кадърът е уловил мъж и жена, които се целуват.
По-точно мъжът целува жената, а тя се е оставила на влюбената му
целувка. За пръв път я видях на едно бюро в един кабинет,
подпряна на кутийка кламери, и понеже тогава работата ми често
ме водеше в този кабинет, обичах да я гледам в паузите между
задачите. Харесваше ми излъчването на самоувереност на мъжа и на
спокойна нежност у жената. Дълго време мислех, че това е
документална фотография и се възхищавах на красотата на този
случаен, отминал преди десетилетия миг, докато не прочетох
някъде, че всъщност тя била аранжирана. След тази информация
очарованието на снимката изчезна за мен, но остана желанието да
видя мястото.
Бях разглеждала картата на Париж и дори си бях начертала маршрут
как от хотела да стигна до площада, естествено пеша, за да
попивам атмосферата на града. Пътеводителят уверяваше, че
центърът на Париж е много дружелюбно устроен и на картата
разстоянието ми се струваше съвсем преодолимо. Може би около час
пеша… най-много.
Извадих си листа със списъка на улиците, по които да минем, и
Боян ме изгледа изумено:
- Ти си ненормална! Ще отидем с метрото.
Съгласих се, все пак той живее в Париж.
В метрото е пълно с народ, студено е и става страхотно течение.
Влакчето пристига и се качваме. Докато преодоляваме спирките,
разглеждам хората около себе си. Всички са с практични черни
пухенки. По чиста случайност и двамата с Боян сме със зелени
якета и на общия фон приличаме на две свежи пролетни листа.
Слизаме на спирка „Опера" и излизаме на повърхността.
Първият ми посетен обект.
Разглеждаме операта отвън и отвътре. Първоначално не бях сигурна
дали искам да влезем, но времето е много студено.
Ходим из фоайетата, надничаме в ложите, разглеждаме библиотеката
на операта. За съжаление, всички томове са зад заключени
стъклени витрини и не мога да видя за какво са. Сигурно някъде
тук е дневникът на първата постановка на „Кармен”, в който пише,
че в премиерната вечер изпълнителката на главната роля изпаднала
в депресия.
Искам Боян да ми направи снимка в Голямото фоайе на фона на
огромните огледала в разкошни позлатени рамки, но той ми каза,
че светлината била недостатъчна. Пък и изглеждам доста нелепо с
практичните си туристически дрехи и бутилка минерална вода в
джоба.
Продължаваме към площад Вандом. Сега разбирам изумлението на
Боян от желанието ми да вървим пеша. Това, което на картата е
половин сантиметър, в действителност е половин час ходене.
На площад Вандом отново снимаха – този път филм.
От един от пасажите бавно излизаше черен Мерцедес, към него през
площада тръгваше жена. Мерцедесът спира, от него излиза мъж на
средна възраст, жената се приближава към него, в полувдигнатата
си ръка държи бял плик. Подава му плика и нещо си говорят.
Лицата им са сериозни. Камерата ги снима в близък план.
Застанахме в малката групичка зяпачи да гледаме. Говорим си
какво ли има в плика и какво ли си казват двамата. Според Боян в
плика има призовка за неплатени данъци. Аз предположих, че става
въпрос за бащинство – някаква забежка в младите му години, която
сега заплашва да изплува като скандал в уредения му спокоен
живот.
Актьорите се отдалечиха и застанаха в изходна позиция за нов
дубъл, а ние с Боян продължихме. Може би някой ден този филм ще
го дават по кината и тогава ще разберем каква точно е била
интригата.
На площад Вандом е парижкият „Риц”. Някога тук е отсядал
Хемингуей и справочниците за хотела никога не пропускат тази
информация. Пак според тях, в момента средната цена на една
нощувка в „Риц” е около 650 евро. Замислих се, дали някога „Риц”
е бил евтин или Хемингуей е печелел много? После се
самоупрекнах, че не трябва да мисля за такива невъзвишени неща.
Мина един полицейски патрул на ролери.
 .
Следващ обект – Лувъра. Казвам на Боян, че не може човек да
отиде в Париж и да не види Лувъра.
- Но – бързам да го успокоя – няма да влизаме.
Имам само три дни в Париж и не искам да губя половин ден, за да
се блъскам вътре, само за да кажа после, че съм видяла „Мона
Лиза” някъде много напред, като цветно квадратче върху една
далечна стена. Боян е съгласен.
Стигаме до градините „Тюйлери” и заставаме при каменната ограда,
за да видя площад Конкорд. Отпред е Шан-з-Елизе и в далечината –
Триумфалната арка. В другата далечина е Айфеловата кула. Не ми
се ходи на нито едно от тези места, достатъчно съм ги гледала по
картички и сувенири. А и разстоянията са огромни.
Тръгваме през парка към Лувъра. Стъклената пирамида в двора е
като на всички снимки, които всички са виждали, отпред има
опашка от желаещи да влязат в музея, въпреки че ще затворят
всеки момент. Ние само обикаляме набързо двора. Впрочем, „бързо”
май е обичайното темпо за Париж.
Излизаме от вътрешния двор на Лувъра към улица Риволи и вървим
покрай сградата. Наистина е огромна и от едната й страна има
дълбок ров – може би останало старо отбранително съоръжение,
което някога са пълнели с вода. Замислих се, че сигурно водата е
застоявяла и зеленясвала и през лятото е ставала развъдник на
комари. Сигурно са били истинска напаст за благородните дами с
разголените рамене от портретите. Пътеводителите мълчат по
темата.
Вървим, вървим, вървим… улица Риволи е безкрайна и пълна с хора.
Часът наближава шест и аз решавам, че за деня съм изпълнила
туристическата си програма максимум – Операта, Вандом, Тюйлери,
Лувъра, Риволи, отмятам доволно на пръсти. Горкият Боян, сигурно
се е отегчил до смърт. Но нали ми е приятел...
Решаваме, че вече можем да седнем някъде да пием кафе.
|
