„Мадлената”. Разбира се, след неизбежния преход с метрото.
„Мадлената" сама по себе си не ми е обект, но се озоваваме тук, защото съм прочела в пътеводителя, че в съседство има будка, в която се продават последни билети за представления. Не съм голяма почитателка на сценичните изкуства, но си мисля, че на Париж ще му подхожда да отида на опера.
Будката е още затворена и докато изчакваме началото на работното време се разхождаме наоколо. Влизаме в една пекарна – в Париж те са буквално на всеки сто метра и ме привличат неудържимо с прясно изпечените на вид хлябове и задължителния щанд със сладки неща; много е апетитно. Ядем еклери – сладкиш, който тук е много популярен. Боян си избра с бял шоколад, а моят е на два етажа с два вида крем. Много е вкусен.
Приключваме бързо, за билетите е още рано, затова влизаме в „Мадлената” – една сграда, създадена някога като част от внушението за имперско величие на столицата.
Много е внушителна, вътре няма естествена светлина и в един момент се зачудих как някога, когато електричеството не е съществувало, интериорът е бил изпълнен с цялата величественост на украсата и в най-дребните детайли, които сега са осветени с нарочни светлини, за да изпъкнат с цялото си великолепие. Много интересно.

Будката вече е отворена и пред нея се е събрала опашка.
Докато пристъпваме търпеливо в редичката се оглеждам наоколо. Въпреки относителната еднотипност на градската архитектура, всеки квартал има свой собствен характер. Докато на Вандом излъчването е на надменен, макар и дискретен лукс, а в Маре – на камерна артистичност, районът около „Мадлената” излъчва богато спокойствие. Спомних си откъс от един текст, който някога учителката ми по френски диктуваше, за да ни мъчи със сложния правопис на думите му. В него ставаше въпрос за „хилядите растиняковци”, които мечтаели вечер да се приберат в хола на дома си, осветен от свещи, трепкащи в сребърни свещници, и да протегнат обутите си в копринени чорапи крака към горящия в камината огън. Сигурно олицетворението на мечтата е било някъде в този район, ако съдя по бароковите завеси на прозорците и кристалните полилеи, които се откриват между тях. Денят е отново мрачен и те светят с по десетина крушки, нищо че часът е почти единадесет. Пред магазинчето за деликатеси и екзотични плодове, което е срещу будката, спря един огромен и блестящо чист автомобил и някой влезе да си напазарува хайвер от белуга.



Билети за опера няма.
Отново сме в Тюйлери. Завалява дъжд, ние естествено не носим чадър и се чудим къде да се скрием. Все още голите дървета не предлага никаква сушина. Решаваме, че най-близкият подслон е "Оранжерията" – галерия с платна от Импресионизма.
Явно светът е влюбен в импресионистите, защото има опашка. Няма как, чакаме под дъжда и влизаме след щателна проверка на чантите. И двамата с Боян не се прехласваме по периода, но вътре е топло и сухо. Обхождаме набързо залите и сядаме на една пейка до група дечица, доведени на наблюдение. Продължава да вали. Не можем да седим тук до безкрайност, а и ни става скучно.
Пак сме отвън на дъжда. Тръгваме покрай оградата на Тюйлери откъм Сена, духа силно, студено е, преминаващите коли явно използват, че мястото не е пешеходно оживено и карат бързо. Трябва да се пазим да не ни изпръскат, гушим се в яките на якетата си. Сигурно Хемингуей е имал предвид някаква друга пролет. На отсрещния бряг плува видението на Айфеловата кула, изненадващо заоблена в леката мъгла (интересно, защо на всички картички и ключодържатели е доста ъгловата?) и огромната фасада на музея „Орсе” – там не ми се ходи, особено като си представя, че няма начин да няма опашка. Целта ни е отново Маре.
 
Пътеводителите неизменно славословят Маре заради атмосферата на криволичещите улички и излъчването на спокойствие. Прави са. След огромните пространства на булевардите и около Лувъра, кварталът изглежда уютен и обозрим. Мотаме се безцелно между множеството с пътеводители и карти и стигаме до музея „Карнавале” – музей на историята на Париж. Тук влизаме. Явно музеят не е особено популярен, защото няма много хора. Преминаваме из помещенията, където са събрани автентични интериори от различни френски домове. В една от стаите е възстановен кабинетът на Марсел Пруст, а в друга – спалнята на Гийом Аполинер (или друг голям поет, забравих). Под леглото има нощно гърне. Тази лоялност към точното възпроизвеждане на историята ми допада. По-нататък е затворническата стая на Мария-Антоанета с тоалетка с огледало и библиотечен шкаф „съдържащ 200 тома”. Помещението няма прозорци и изглежда подтискащо, макар че огледалото е с позлатена рамка, а леглото е застлано с брокатна кувертюра.

Търсим къде да обядваме, всъщност часът е някъде около четири. Огромните разстояния на града просто ядат времето. Казах на Боян, че ми се иска да намерим френски ресторант, където да си поръчаме наденица с кисело зеле – обичайното меню на комисаря Мегре, но Боян ми каза, че тук такова място няма да намерим. Кварталът е много туристически. В крайна сметка сядаме в едно ресторантче за кашер. Ядем сборното меню – лозови сърми, кьопоолу, телешки кюфтета и саламурено сирене. Обичайните малки масички, колкото за една чиния и две ръце до китките. На съседната маса седят двама мъже и по всичко личи, че много се обичат. Някой ми беше казал, че в Маре живеели много еднополови двойки. Кварталът е с излъчването на скъпо място и се чудя, какво ли е обичайното занятие на обитателите му? Пътеводителите мълчат по темата. Боян също не знае.



Отново се мотаем из Маре. По някаква причина кварталът е останал незасегнат от градоустройствения план, прокарал широките булеварди, и уличките му са останали средновековно тесни с непрекъснатите слепи стени на високите каменни огради, зад които не се вижда нищо. Тук-там през случайно открехнатите порти се виждат постланите с плочи дворове, задължителни за някогашните аристократични домове. В посоката на улиците няма логика и няколко пъти отново минаваме покрай „Карнавале”, макар че целта ни сега е площад Вож – друго препоръчвано от пътеводителите място, което сякаш никога няма да уцелим.
Тъкмо да кажа, че мога да мина и без площада, и излязохме на него.
Действително е красив и, може би заради напредналото време – абсолютно пуст. Червените сгради с бели рамки на прозорците ограждат тих парк в средата, който несмело е започнал да се раззеленява. След неизменните сивкавобели и кремави сгради с балкони от ковано желязо в останалата част на града, това тук е като видение.

Под една от сградите има кафене и сядаме. С Боян сме само двамата и сервитьорът ни носи пепелник. Поръчваме традиционното си вече „кафе ноазет”.
Пак завалява. Дъждът пада шумно на отвесни пунктирани струи и над паважа се вдигат високи пръски. После се образуват локви, в които се надигат прозрачни мехури и се пукат. Слушаме как водата трополи по тентата над главите ни и се стича в улеите покрай бордюра.
Някога тук е живял Джим Морисън. Опитвам се да си представя как човекът с хипнотичния глас, пеещ „Ездачи на бурята”, е седял край такава малка масичка и е пиел кафе с мляко. Нещо не ми се получава.
След малко дъждът спира също така внезапно, както е и завалял.
Ставаме и тръгваме към метрото.