Отново съм в метрото. Днес на ред са мостът „Пон ньоф”, „Нотр Дам” и Латинския квартал. Боян е нещо зает и ще обикалям сама.В метрото всички вървят много бързо, влизам в ритъма като внимавам за стрелките с надписи за посоките, както ме е инструктирал Боян. Следя спирките, успявам да сменя успешно линията, за което много се притеснявах дали ще успея да направя, и слизам на „Пон ньоф”. Дотук добре.
Стоя на моста и гледам Сена. Реката е буйна и мътнокафява. В първия ми учебник по френски имаше отделен урок за Сена и шлеповете, в които живеят хора – много било популярно. Гледам по протежението на реката, но не виждам нито един шлеп. Което ми се струва логично, защото при това вълнение не виждам как може да се живее на вода без да те хване морска болест.
Очаквах катедралата да е някъде пред мен, но тя не се вижда. Затова пък видях табела-стрелка с надпис „Нотр Дам”. Успокоих се, че съм на прав път, и постоях още малко. Моментът и мястото просто си плачеха за снимка, но кой да ми я направи… Край мен минаваха и заминаваха хора, но нещо не ми се струваха подходящи. Най-накрая се зададе един човек, който изобщо нямаше вид на турист и целият му вид говореше, че всячески бърза да се измъкне от това място. Спрях го и с жест му показах какво искам. Едва ли е бил очарован, но се съгласи. Дълго гледа през визьора, което ме притесни, защото нали видях каква досада към ситуацията излъчваше видът му, обаче как да му кажа с моя оскъден френски, че не е нужно да се старае чак толкова? Най-после той щракна и продължи по пътя си с ръце в джобовете. Погледнах снимката. Колко странно... мътнокафявата вода на реката имаше топъл зеленикав оттенък, навъсеното небе беше нежно млечносиво и сградите по кея контрастираха приятно бели на фона. Има някакво тайнство в ръката на фотографа. Също както и в ръката на бармана, когато прави кафето. Прииска ми се да се бях запознала с този човек. Такава хубава снимка.



Пред „Нотр Дам” имаше огромна опашка. Няма да влизам. Продължих нататък и ето ме на Левия бряг.
Тук според пътеводителя трябва да са магазинчетата на букинистите – друга част от колорита на Париж. Всъщност, кой не е чувал за букинистите и за несметните книжни съкровища, които могат да се намерят при тях? Огледах се, но видях само две барачки, олющенозелени и доста очукани, а книгите, подредени по наклонените им сергии не бяха нищо особено – просто стари, многократно прелиствани книги. Подминах нататък. Дали да не изпия едно кафе?

Намерих едно кафене в мъничка градинка със стари дървета и седнах отвън. Над масите имаше отоплителни лампи и аз, припомняйки си пак инструктажа на Боян, че ако желая да получа нещо трябва да си го поискам, помолих да пуснат отоплението над моята маса. Съгласиха се. Хората от другите маси видяха и също поискаха да им пуснат шофажите. Помислих си, че вероятно на заведението не му е станало приятно, защото до моето идване нямаше нито една включена лампа, но какво да направя?
Пия поредното кафе-ноазет, приятно топло ми е, гледам каменните парапети, зад които в ниското тече Сена, пред мен са сивите стени на „Нотр Дам”, минават хора с карти и пътеводители. „Ето, това е туризмът” – казах си аз. Искаше ми се да си поговоря с някой, но нямаше с кого.
Изпих си кафето, време е да продължавам нататък.

Попаднах на малък пазар и известно време го разглеждах – сергии със сирена, други сергии с всякакви риби, стриди, раци, скариди, охлюви… всичко съвсем прясно и върху натрошен лед. Сергии с плодове, зеленчуци, колбаси и неизменните китайски стоки. Казах си, че този пазар ще ми е ориентир за обратния път.
Стигнах до Пантеона, погледах фасадата на Факултета по право с надписа „Свобода, братство, равенство”. Пак заваля, но днес съм си взела чадър.
Искаше ми се да намеря книжарницата „Шекспир и компания” – често посещавано от Хемингуей място (Интересно, защо ли от всички Големи си мисля най-често за него? А дори не съм му почитателка.) и оттам да си купя за спомен от Париж тефтерче „Моулскин” каквото, според рекламата на марката, той е използвал. Не че имам какво да пиша в тефтерче и не че то ще ми вдъхне талант, но ми се струва подходящ сувенир.

Не попаднах на книжарницата, но попаднах на Люксембургската градина – друга забележителност. Хубаво е, че забележителностите ти се изпречват така на пътя, дори и без да ги търсиш специално. Подобно на Тюйлери и тук няма алеи и лехи, а всичко е покрито с едър пясък, сред който растат дърветата. „Това вероятно е така – казах си – защото идват много хора и неминуемо ще изпотъпчат всичко. Така че няма смисъл”. В средата е неизменното езерце с безразборно струпани около него столове. Продължава да превалява, така че столовете са пусти.
Тръгнах, както ми се стори, съвсем точно по обратния път, но май нещо съм объркала и май се изгубих. Стигнах до една църква, в която разпознах „Сен Жермен де Пре” – горещо препоръчвана от пътеводителя.
Пак вървя нанякъде. Няма как да съм се отдалечила кой знае колко от „Пон ньоф”. Ще намеря площадчето с пазара.
Вървя, вървя… и тук си спомних една особеност на парижките пазари, за която Боян ми беше разказал още в първия ден. Пазарът просто нямаше да го има, затова нямаше никакъв смисъл да се оглеждам за сергиите му.

Парижките пазари са като флаш мобинга – моментното събиране на много хора на едно място и моментното им разпръскване след минути. С тази разлика, че пазарите траят два часа в определени дни от седмицата. Изглеждат така, сякаш винаги са били там –сергии с какво ли не, хора с пазарски чанти и колички, навалица, шум... Прясна риба, която се чисти и измива на място, листа от салати, всякакви обелки… И след два часа всичко това е изчезнало – до след една седмица и следващи два часа.



Познах мястото на пазара по едно бистро на ъгъла. Май е време да хапна нещо. Настаних се на масичка до прозореца и сервитьорът ми донесе менюто.
Сервитьорите са друга забележителност на Париж – само мъже и доста императивни, в смисъл, че не са склонни да приемат прищевките на клиента и все забравят да донесат нещо, но този е благосклонен. Дори говори малко английски. Менюто е доста интернационално, което не е изненада в този район и в него липсва наденицата на комисаря Мегре, затова си поръчах „Салата от Ница”. Поне в името да има нещо френско. Един стар и дебел бретон шпаньол дойде и клекна до масата. Сигурно искаше да му дам нещо. Представих си как хващам с палец и показалец една марулена лентичка, блестяща от мазнината, и я провесвам над носа на кучето. То протяга розов език и я облизва. И после какво ще я правя? Няма къде да я изхвърля, а и ще трябва да ходя да си мия ръцете. Става много сложно. Така че си изядох салатата под предания влажен поглед на бретон шпаньола, после му помачках ушите. Сервитьорът нещо се умили от сценката и дори ми се усмихна, когато дойде за сметката. Кучето ме изпрати до вратата.
От една съседна фурна си купих тарталета с лимонов крем – вторият по популярност десерт в Париж след еклера.

Отново „Пон ньоф”, отново Десния бряг. Изведнъж градът, който до момента ме беше плашил с разстоянията и неизвестността си, ми се стори лесен за ориентация и реших да повървя още малко пеша. Стигнах до улица Риволи. Кулата „Сен Жак”, напред е Лувъра. Вече затваряха магазините, така че продължих да вървя само с бегъл поглед към някоя и друга витрина. Свърнах по една улица и най-ненадейно се озовах пред „Комеди франсез” – приятна изненада. Поседях на една пейка и се полюбувах на фасадата, вече бяха включили художественото осветление. После продължих нагоре към Операта и метрото.
Отново вали и булевардът е пуст, но ми е приятно. Не се страхувам, че ще се изгубя.

Пак метрото. По една от линиите има спирка „Сталинград”.