Събудих се с преливащото радостно чувство, че днес си тръгвам. Толкова ми е хубаво, че чак ми става гузно. Дори и хотелската стая, която ми се стори толкова разочароваща, когато я видях за пръв път, сякаш е придобила някакъв уют.
Както казах, избрах хотела по рекламата му в интернет и си представях как стаята ми гледа към улица с разлистени кестени, а над покривите на сградите е куполът на „Сакре кьор”, който, както уверяват пътеводителите, се извисява над хълма Монмартър и се вижда отвсякъде. В действителност стаята ми гледа към нещо като вътрешен кладенец, целият зает от желязна аварийна стълба, и някъде много високо, запречено с телена мрежа, е небето. Лъскавите вишневочервени завеси не допринасят с нищо към интериора. Стаята е изпълнена от голямо двойно легло, за гардероб служи един объл прът със стационарно закрепени закачалки с малка поличка отгоре. Телевизорът е окачен в един ъгъл над прозореца и в стаята има един-единствен контакт ниско до пода, който трябваше да търся известно време, докато го открия. Боян каза, че това е средностатистическа стая за Париж, дори малко към просторна.

Минавам през системата от врати, разделящи неизвестно защо тесния коридор, всяка с надпис „пусé” („натисни”) и после, съответно, „тирé” („дръпни”), но аз вече съм им свикнала и изпълнявам указанията дори без да чета. Слизам за закуската във фоайето, която хотелският сайт обявяваше като „закуска на шведска маса в задушевна обстановка” (всъщност – кроасан, земелка, масълце и два вида конфитюр, придружени с типичното за всички хотели кафе от кана върху неизменните за Париж миниатюрни масички). Дори строгата госпожа, която всяка сутрин раздава закуската и после шумно трака с чиниите в откритата мивка, тази сутрин ми се усмихва и пита „Днес си заминавате”



Боян ме чака. Днес ще разглеждаме само Монмартър, защото не искам да се отдалечаваме от хотела.
Качваме се на хълма по стръмните улици-стълби, пред „Сакре кьор” е голяма навалица от туристи. Влизам в църквата с потока, който ме носи и след това ме изхвърля обратно навън. На едно място се повдигнах на пръсти и между раменете и главите успях да погледна напред. Имаше служба, но бях толкова далече, че нищо не се чуваше.

Обхождаме площад Тертр. Навсякъде площадът се описва като „място на художници”, а на всички картини е нарисуван като спокойно безметежно и зелено място, на което художници, застанали пред стативите си, рисуват вдъхновено. Излъчването е ведро, времето я спряло като в приказка.

Площадът е малък и препълнен с хора. Дори не може да се разбере, че е площад, защото средата му е запълнена с маси, по периферията са прословутите художници, които рисуват портрети по снимки или изрязват силуети от хартия. Покрай сградите от едната му страна са наредени масите на кафене, край които със силно изправени гърбове, като наказани, седят японски (или поне от Далечния изток) туристи. Тълпата образува нещо като кръгово движение, което те засмуква и след обиколка те изхвърля отново до сергиите с палачинки и две-три малки галерии, които продават изгледи и сувенири от Париж. Пред едната видях „Целувката на площад Вандом”.




Обядваме агнешко с кускус в марокански ресторант. Изобилно е и много вкусно. Гледам си часовника и подканям Боян да ставаме, той ми се смее, че ако изпусна самолета ще ми постеле да спя на дивана в хола му. Аз се усмихвам насила.
Отново сме на улицата – хотела – метрото до жилището на Боян, откъдето ще продължим с колата му до летището. В метрото се моля да не спре токът или да не стане някоя авария, която да ни остави за неизвестно колко време в средата на тунела.
Вече сме над улицата, най-после. Качваме се в колата. Сега пък си мисля да не попаднем в задръстване или пък да не спукаме гума… Летището е вече пред нас. Боян намира веднага място за паркиране, голям късмет.
Вътре хора, колички с багаж, куфари навсякъде, суматоха. Разделяме се с Боян и тръгвам да търся моя вход. Намирам го след известно лутане и объркване; всичко на това летище е много сложно за мен. Опашката върви бавно, проверките са много щателни и аз постоянно си гледам часовника.
Най-после съм от другата страна, намерих моя изход и въздъхнах с облекчение.

След „Шарл де Гол” будапещенското летище, където трябва да сменя самолета, ми се струва като оазис на спокойствието и по домашному уютно. До полета ми има почти два часа – време е да купя парижките подаръци. Понеже беше Великден, в тон с празника купих марципанови зайчета, произведени в Германия.