Има една стара рок-балада – „Парижки нощи”. В нея се пее как един мъж не знае с какво да запълни самотната си нощ, макар да е в „града на светлините”. Обикаля кафенетата по Шан-з-Елизе, както и в много други вечери преди тази. Накрая отива при проститутка „в евтин мотел със скърцащо легло” в опит да забрави за един час самотата си, обаче не може, защото продължава да си мисли за една жена, която си е заминала завинаги от живота му.

Уверила съм Боян, че ще се справя в метрото и след краткия му инструктаж за принципите на ориентацията съм за пръв път сама. Гледам имената на спирките и стоя близо до вратата, за да не пропусна моята.
Над земята е вече тъмно, но улицата от метрото води право към хотела. Отново се сещам за наденицата с кисело зеле на комисаря Мегре и търся нещо за вечеря.
Италиански ресторант, до него испански, до него индийски, пак италиански. Явно пак ще опитвам кухнята на народите.
Прибирам се в хотела и понеже вече съм усвоила принципа, че тук трябва да си искаш, ако желаеш да получиш, моля администратора на рецепцията да ми включи отоплението в стаята. Макар и да има радиатор, той не работи постоянно и ако не беше Боян да ми обясни, че трябва изрично да кажа, че искам отопление, така и щях да си стоя на студено.
Разполагам се на леглото и вечерям китайски скариди с холандска бира. Не ми се четеше от пътеводителя, затова пуснах телевизора. Даваха филм на Франсоа Трюфо – „Мъжът, който обичаше жените”.

Първата вечер, след като оставих багажа си в хотела, Боян ме попита:
- Искаш ли да вечеряме?
Не бях сигурна дали съм гладна и посочих вяло към съседния „Ристоранте италиано”:
- Ами…да седнем…
Боян обаче не е съгласен с избора ми – било подозрително празно. Качваме се отново в колата и потегляме по стръмните улици на Монмартър. Отиваме на площад Тертр, където според него имало „едно много готино място”. Мястото обаче тъкмо го затварят. Сега какво... решаваме да влезем в съседното – „При моята леля”.
Мястото е малко и препълнено с туристи. Колебаем се при входа. Идва един човек и обяснява на Боян, че ако искаме, можем да се качим на втория етаж. Качваме се по една тясна извита стълба и влизаме в следващо ниско и малко помещение, пълно с плътно наредени една до друга масички, покрай които също така плътно са насядали хора. Приличат на хора от квартала, дошли да се позабавляват в кварталното заведение. На всякакви възрасти са. На масите – много бутилки вино.
Тук има представление – на миниатюрна сценичка в ъгъла срещу нас един клоун с червен нос и гащеризон на сини и бели квадрати държи в ръка някакво огромно пухесто пиле и нещо му говори. Пилето му отговаря, публиката се смее. Донесоха ни менюта, но в салона е абсолютна тъмнина, само сцената е осветена и сервитьорът сякаш моментално ни забрави, заслушан в следващата смешка. Слушаме смешката. Боян се забавлява, но аз нищо не разбирам. Предполагам, че са шеги по злободневни теми. След малко клоунът напъха пилето в една пазарска чанта и си тръгна. Светлини. Сега е моментът да разгледам менюто. Чета бавно, защото е на френски и шрифтът е с много завъртулки, и тъкмо сложих показалец върху нещо, което ми се стори разбираемо, светлините отново угаснаха. Този път на сцената излезе конферансие във фрак и отново започна да говори нещо. Публиката пак се смее. Конферансието си замина. Сега на сцената излиза мъж с китара, с вида на застаряващия Джони Холидей. И той говори нещо, хората пак се смеят. В тъмното дойде сервитьорът и ни взе поръчките. Мъжът от сцената пита случайни хора от публиката за имената им и започна да пее – схванах, че импровизира стихове върху имената и явно го правеше успешно, защото му ръкопляскаха. Светлини. Донесоха ни яденето, но не донесоха прибори. Боян ме успокоява, че това в Париж се случвало редовно, важното е, че не са ни забравили поръчката. Конферансието обявява нов номер. Лампите бавно угасват и на светлината от сцената се мъча да уловя погледа на сервитьора, за да му кажа за приборите. Но той доближава показалец до свитите си устни в жест да пазя тишина. На сцената излиза млада жена със семпла плетена рокля. Запява. Пееше на синбек, но гласът й е толкова плътен и красив… След първата песен сервитьорът ни донесе приборите. Жената запя отново. Влагаше толкова емоция в изпълнението, че ми се стори обидно да се храня, докато тя пее. След това говори, разбрах, че изпълнява песни от свой албум и благодари на „Моята леля” за възможността да ги представи пред публика. Силни аплодисменти. По една случайност гледах към масите и установих, че на практика почти никой не ръкопляска. Значи аплодисментите са записани. Но какъв синхрон… сигурно се искат много репетиции, за да се постигне. Жената запя отново – „Акордеонистът” на Едит Пиаф. Пееше акапелно и без микрофон и аз се възхитих на смелостта й. Прекрасен аранжимент, който великолепно подхождаше на гласа й и на цялостния й темперамент. Да пееш песен на Едит Пиаф пред френска публика в Париж… трябва наистина да си много самоуверен и наистина да можеш много. Този път аплодисментите не бяха записани.
Сервитьорът дойде, за да ни каже, че на долния етаж се били освободили места и ако искаме да слезем… Явно никак не приличаме на французи. Не, не искаме да слезем.
Певицата изпя един последен рок-хит отпреди пет-шест години и светнаха лампите.
С Боян си доядохме изстиналите омлети. На съседната маса ядяха шоколадов сладолед и много исках да си поръчам, но сервитьорите тръгнаха да уреждат сметките. Явно ще затварят.
Целият салон си тръгна като че ли заедно. Певицата седеше до една маса на първия етаж, вече опразнен, и продаваше диска си. Струваше 20 евро и много се замислих дали да не си го купя, но нещо ми се досвидя. Навън е станало много студено и духа силно.

Легнах си, но не ми се спеше. В главата ми се въртеше „Акордеонистът” – отново и отново. Трябваше да ги дам онези 20 евро.