Кафенетата са един от символите на Париж. Няма филм за Париж, в който да не присъства кадър на ведра тента над сенчеста витрина, зад която се разбира, че е то – Кафенето. С усещане за уют и интимност. Няма пътеводител, който да не посвещава нарочна глава за славословене на парижките кафенета. Придружено с неизменната снимка – широк тротоар, ракитови кресла, на тях хора, излегнати небрежно с кръстосани крака или други, забили носове в мониторите на лаптопите си, върху кръглата масичка пред тях са разхвърляни листи и книги. Спокойно и домашно, сякаш са в собствения си хол. Много творци, настояват антологиите на изкуството и пътеводителите, са творили именно в кафенетата на Париж.

Нашето кафене е на един ъгъл и Боян го избра заради откритото му положение, така че да можем да хванем малко слънце, ако реши да се появи.
Търсим места отвън. В Париж пушенето на обществени места не е разрешено, но никой не възразява срещу пушенето по тротоарите. Пепелници няма.
Кафенето е пълно и се чудим какво да правим, защото повече не ни се върви. Колко ли километра сме извървели… От вътрешността излиза сервитьор и ни сочи единствената свободна маса на ъгъла на тротоара. До нея има само един стол, но сервитьорът придърпва друг от съседната и ни настанява. Масите са толкова нагъсто и притиснати към стената на сградата, че разместваме поне 5-6 души, докато стигнем до нашите столове. Масичката е с големина на чиния за пица. Седим в поза „мирно” и внимателно придържаме върху коленете си кой каквото носи – върху масата няма място.
Боян си пали цигара, но на мен ми е неудобно, защото съм прекалено близо до хората от съседната маса и няма начин димът да не отиде към тях.
Пием миниатюрни еспресенца с капка мляко в тях (в Париж ги наричат „ноазет” – с капчица мляко, не по-голяма от лешниче, колкото лееекичко да се промени цветът на кафето).
Слънцето се показва след цял ден облаци и кварталът наоколо сякаш изведнъж оживява и се изпълва с движение. Боян видя някакъв интересен обект за снимане, извади апарата си и се пренесе в друг свят, в който времето не тече и властват три върховни божества – Бленда, Фокус и Разстояние.
Не говоря, за да не му преча, но надавам ухо към разговора от съседната маса. Всъщност, напрягането на слуха изобщо не е необходимо, защото при тази гъстота на масите по неизбежност някой ти говори в ухото, а ти по неизбежност говориш в нечие непознато ухо.
Хората от съседната маса също са туристи и обсъждат своите посетени през деня обекти. За разлика от мен, те са били в Катакомбите и „Пер Лашез”. Вероятно има някакво макабър течение в туризма.
Боян продължава да снима. Гледам наоколо, за да попивам атмосфера. Атмосферата, твърдят пътеводителите, е най-ценното нещо в Париж.
Кварталът е Маре – друг обект от туристическата ми програма, но денят е напреднал много и няма време за подробно изследване. Затова – само атмосфера.



Преди да тръгнем моля Боян да ме изчака, за да отида до тоалетната.
Веднъж по повод на един друг мой разказ за едно друго място Издателят каза, че много съм говорела за клозети. Но аз ще си запуша ушите за евентуалната скрита цензура в репликата му и ще кажа, че парижките тоалетни са една от изненадите на града. Неизменно унисекс и толкова тесни, че се чудя как влиза в тях средностатистическият американски турист (имам предвид събирателния му образ, изграден от разкази и вицове). Освен това са и трудно достъпни – обикновено до тях се стига по някаква тясна вита стълба, която отвежда или до таван, или до мазе. Осветлението не е постоянно включено и опипом трябва да се намери ключът за лампата. Малко изпитание са и мивките, защото чешмите са снабдени с всякакви приспособления за пестене на водата: от известната на всички фотоклетка, през педал на пода, който трябва да се натиска с крак, докато си миеш ръцете, до бутон отстрани на крана, който след натискане излива секундна струя и трябва да се натиска няколкократно. В кабинката няма закачалки, което също е типично, но пък е неудобно, особено ако имаш чанта.
Известно време се чудя дали да не оставя вратата отключена, защото бравата ми се струва доста паянтова и може да заяде, но най-накрая решавам, че ще заключа. Ако нещо стане, ще звъня на Боян да дойде да ме спасява. „Ако успее да си чуе телефона в шума навън” – прошепва ми зловещо гласът на скептицизма.

На излизане оглеждам вътрешността на кафенето.
В желанието си да се подготвя по-добре за това пътуване, така че да не пропусна нищо от Париж, бях разглеждала различни сайтове и бях попаднала на едно симпатично видео, в което една усмихната жена обхождаше различни градски обекти. В един момент влизаше в кафене и камерата обхождаше интериора – барът с многото най-различни бутилки и кафе-машината, стените с множеството рамкирани плакати, изгледът през витрината, лицето на бармана, кожените подвързии на менютата. И нито поглед към масите и пода. Сега си обяснявам защо – толкова е тясно, че камерата просто няма къде да се завърти. Както съм започнала вече да подозирам и все повече ще се уверявам в следващите дни, парижките булеварди може да са много широки, но просторът на помещенията е рядък лукс.

Боян ме чака и тръгваме към метрото.