На другия ден отидох да видя родителите си.

- Пи ли кафе на брега на Сена? – попита ме татко. Той никога не е ходил в Париж.
- О да, разбира се – отговорих аз. След което разказах за Голямото фоайе на операта с пищната барокова позлата, за Лувъра и Тюйлери, за „Нотр Дам дьо Пари” с витража между двете кули, за букинистите и Сорбоната, за дъжда, който се излива внезапно и отминава, но не мокри, защото кой ли му обръща внимание.

Така се поддържат легендите. Защото Париж е фата моргана – мираж, който трепти над хоризонта на ежедневието и притегля с цветове и образи, получени от сложното съчетаване на информация и въображение. Едно име, превърнало се отдавна в синоним на мечта във всички аспекти на копнежа.

Така че тези картини от Париж не са окончателни. Подобно на мираж, Париж може да се появи отново – с нови цветове и нови видения, създадени от фантазията по този град.

Както се казваше в оня виц: „Пак ми се ходи в Париж”. А във вицовете нищо не е случайно.