Пътища и енигми?! От най-дълбока древност до днес тези понятия имат силата на важни, същностни символи за човешкия живот и особено за отвеждането и пребиваването му в културната, духовната зона на съществуване. И тъй като цивилизацията е култивиране на крайните човешки цели (според определението на Редфийлд), пътищата за постигане на това състояние и символичният им смисъл са влезли дълбоко и трайно като свещена тема и метафорично обяснение в митологичните, религиозните и философските представи на всички времена. Достатъчно е да си спомним за посвещенските и героичните пътувания в старите култове и епоси или за пътя на душата към вечността според египетската и тибетската Книга на мъртвите, за Моисеевия път на избавлението или за отиването и завръщането на Одисей в митичните му приключения, за Будисткия осемстепенен път на спасението или за древната японска религия шинто – пътят на боговете.

Така от древните митове, езически мистерии и духовни учения, през християнските ритуали, ордени и средновековни поклонения, та до интелектуалните светове на Данте, Сервантес, Рабле, Суифт, Хесе, Керуък и Еко пътят е приел огромен и съдбовно важен съдържателен и символичен товар: Търсене на познанието, на вселенските и човешките истини, на универсалните причини и основните принципи, на етическите фундаменти и креативните същности, на глъбинните психични и ментални основи и импулси в човешката природа, на споразумението й със себе си и с другите. Състояния на движение, действие, промяна, процес, преодоляване, обновление, опознаване, постигане, овладяване, съзидание.

Днес, когато светът не е вече светът от вчера – нито този на Стефан Цвайг, нито този от втората половина на ХХ век – метафората на пътя става все по-ярка и актуална. В такива моменти, когато старите цели, модели и авторитети са загубили смисъла и силата си, а новите са все още неясни и недостатъчно валидни, пътищата на човечеството се объркват и избледняват (Ортега-и-Гасет).

Сега ние очакваме и търсим по-силно, по-тревожно и по-фатално от всякога новите пътища – в националното и в глобалното общество, в цивилизационните отношения, в културното съграждане и в личностното осъществяване. Светът от днес, който мъчително се променя и прегрупира, който създава нови общности и съюзи и се сблъсква с нови врагове и заплахи, светът, постигнал невероятни открития и технологии, но не успял да се справи с примитивното и агресивното в човешката природа, не е намерил все още новите спасителни и успешни пътища.

Те сякаш предстоят да бъдат открити и в изкуството, в тази най-чиста проява на креативност и цивилизованост, където от 30 години функционира широкият и изкусен еклектизъм (Робърт Хюз) на постмодерното визуално изразяване. И въпреки пълната, неограничена от никакви норми и правила свобода, която то предоставя на съвременния художник – нещо безусловно прекрасно – естетическото съзнание и чувствителност вече проявяват признаци на умора от постмодерния образен език. Разбира се, не от творческата свобода, а от начините, маниерите и спекулациите, чрез които тя се въплъщава във визуалното пространство.

Отново стигаме до способността да се справим с най-великата, най-желана и търсена енигма в човешкия път – свободата. Като нея и другите мотивиращи, осмислящи и одухотворяващи човешкия живот състояния – истина, любов, творчество, справедливост – могат да бъдат възприети като енигми. Защото, независимо от хилядолетните опити да бъдат обяснени и дефинирани, те винаги остават почти непостижимо тайнство на човешките отношения – изплъзващо се, неподдаващо се на контрол, надхвърлящо опита на рационалното познание, отиващо отвъд възможността ни да го преживеем изцяло и напълно. Въпреки това човекът винаги е имал нужда от тези енигми, от духовни тайнства, които да го извеждат от състоянието на първично спонтанно съществуване и да го посвещават и преобразяват в цивилизовано, културно същество – търсещо, създаващо и съзерцаващо порядъка, красотата и смисъла на своя свят.

Съвременното изкуство също може да се възприеме като своеобразна енигма и то в много по-голяма степен в сравнение с всичко предходно в естетическото развитие. Чрез своя тотален и благодатен плурализъм на стиловите смесвания и концептуалните интерпретации постмодерната епоха даде огромни възможности и стимули на творците, както никога преди, да открият сладостта и опиянението от играта със смисли, значения, понятия, контекстове, стари и нови първообрази, авторитети, политически и културни образци. Художниците играят остроумно, иронизират, пародират, провокират по най-радикален начин. Този тип изразяване от една страна не търпи, не понася никакви енигматични значения, защото по принцип е настроен да разбулва, разсъблича и разголва до крайност абсолютно всичко чрез любимите си средства на иронията и провокацията. От друга страна обаче съвременните творби са концептуални конструкции, в които идеите са закодирани, смислите и отношенията са обозначени, но са завоалирани и прикрити, а образите са знаци, отвеждащи към други знаци и откриващи нови семантични пластове и контекстове. Отвореното произведение на изкуството (Умберто Еко) от края на ХХ век, с характера си на текст със силна семиотичност дава невероятна възможност за артистични ракурси и смислови игри, както и за свободна зрителска интерпретация и съучастие в играта. Но то съдържа множество кодове и ключове, които трябва да бъдат разшифровани и разгадани, за да се разчете структурата и посланието му. В тази логическа връзка се оказва, че съвременният визуален език е натоварен и обвързан изключително много с енигматичност. Енигмата е вградена дълбоко в сърцевината на самата му природа. Наслаждението да я разпознаеш и преживееш емоциоално и мисловно, при добрите образци на съвременното изразяване си заслужава. Но често се сблъскваме с претенциозни концептуални композиции, носещи само обърканост, празнота и безсмислие.

Може би някъде тук, около понятието за смисъл, изниква и се очертава представата за очакваните нови културни енигми, както и за новите интелектуални и формални пътища към тях. Днес става все по-ясно, че те са свързани с преоткриването и посочването на сериозните и важни смисли и феномени, с истински креативното проглеждане и художническо съсредоточаване в дълбочината на човешката и природната същност – отвъд повърхностната екстравагантност на играенето, отвъд агресивната деструктивност спрямо етически и естетически ценности, отвъд шизофренната импулсивност на самовлюбения артистичен Аз, отвъд симулативното заместване на автентични и уникални реалности с виртуални фикции и алюзии.

Новите пътища и тайнства би трябвало да ни възвърнат загубената способност да виждаме и съзерцаваме света и изкуството, която да замени повърхностното, пасивно и манипулирано наблюдение върху шеметното движение на фрагментарни образи и разпилени визии.

Може би мъдрото будистко равновесие между фаворизираната в ХХ век и безспорно очарователна жизнена спонтанност и творческото, високо култивирано действие и съзерцание би довело до трудно постижимото състояние на човешка и обществена хармоничност, което някога Арнолд Тойнби скептично определи като цивилизация. Вероятно в това състояние на цивилизованост ще се появят и въплътят новите пътища и енигми, за които мечтаем. Защото, докато съществува, човекът винаги ще търси пътищата към духовните тайнства, които го въодушевяват за живот.

Върху тази смислова основа се осъществява Август в изкуството 2004. Тя е достатъчно широка и отворена, за да не поставя ненужни ограничения, и достатъчно насочваща, за да предостави възможност за художествени и кураторски интерпретации.