"Варна джаз" стои над тази простотия и дори не й обръща внимание в преследване и затвърждаване на отнапред избрания много висок международен критерий. В това си усилие той среща адекватна подкрепа и разбиране както от община Варна, така и от редовната, интелигентна и чувствителна публика, която и този път пълнеше двора на Археологическия музей през четирите дни на ХIII фестивал. Дори тогава, когато дъждът сериозно застраши провеждането на втората концертна вечер. А от Украйна, която има затруднения с визовия режим, въведен от Румъния, музикантите пристигнаха на собствени разноски и с товарен ферибоот. Продължава и дори се увеличава критическият интерес към "Варна джаз", в който към германци, румънци, австрийци се присъединиха и главният редактор на популярното московско електронно списание "Джаз Ру" и кореспондентът на американското "Даун бийт" от руската столица.
В делови порядък изненади нямаше. Или ако все пак открихме такива, те бяха само приятни и ги поднесоха главно българските музиканти. Това е достатъчен повод да започна отзива си с тяхното представяне.

Очакваният с нетърпение фестивален дебют на младия варненски пианист Димитър Бодуров, който вече е бакалавър и продължава образованието си в консерваторията на Ротердам за получаване на магистърска степен, се осъществи с негови германски колеги, басист и барабанист. Нека припомним, че миналата година "Варна джаз" също бе открит от възпитаник на местното музикално училище - перкусистката и певица Елица Тодорова от дуото "Дръм бой" със Стоян Янкулов-Стунджи. Бодуров представи своя концептуална програма, отличителен белег на която бе изисканият вкус и високата музикална култура. Доста по-тежка бе задачата на Веселин Веселинов-Еко, Христо Йоцов и Асен Дойкин, които трябваше да партнират на най-очаквания от всички гости - саксофониста Бени Мопин, участвал в записите на крайъгълни в историята на джаза програми като "Бичес брю" на Майлс Дейвис (1970), "Съркъл араунд" на Уейн Шортър (1971) и пр. с Чик Къриа, Хърби Хенкък и др. Асен Дойкин, който живее и работи в Ню Йорк, показа забележително израстване в сравнение с дебюта му във Варна преди три години. Предложеният от Бени Мопин по-свободен, опрян главно върху хармонията маниер, изисква от партньорите му максимална сценична концентрация и повишено внимание при следене и включване в музикалния поток. В този смисъл Асен се представи като отличен базов пианист, а соловото му встъпление в пиесата на Телониъс Мънк "Блу Мънк" бе рядко за нашите сцени музикално преживяване - дълбоко, уравновесено, филигранно градирано, с богата пианистична палитра. Подобна концентрация и пълно артистично отдаване демонстрираха и Христо Йоцов, и Веселин Веселинов, което ни кара да съжаляваме за лековато разпилявания им през годината талант на домашната сцена, която изисква доста по-нисък праг на художествено присъствие. Но пък и изборът никак не е голям, за да не кажем, че въобще отсъства.

Подобни проблеми липсват при Антони Дончев, известен със своята художествена и артистична безкомпромисност независимо от сцената, на която музицира и подготвеността на публиката, която го слуша. Вярно - Тони свири сравнително рядко у нас, отдаден през по-голямата част от времето си на театралната музика, създавана за постановките на Стефан-Теди-Москов. Но пък участва в различни международни проекти, какъвто бе и квинтетът, с който миналата година се представи на големия фестивал в "Барбикан сентър" в Лондон. В същия състав, но вече като квартет (без полския тромпетист Томаш Станко), Тони участва и в ХIII фестивал "Варна джаз": Тони на рояла, Владимир Тарасов, ударни, Владимир Волков, бас, и Анатоли Вапиров, тенор и алт саксофони. Макар и с друга, различна от Лондонската програма, за която писа само ДУМА, квартетът доказа високото качество на вече установената артистична спойка, музикално единомислие и чувствително партньорство. В нея идеите се раждаха "ад хок", провокирани от нечие спонтанно хрумване, ритмична смяна или хармоничен ход. Свободно - какъвто е всеки фестивален формат на подобни програми.

Най-голямо струпване на български музиканти имаше в международния биг-бенд, обединен около програмата "Мирър ъф мемори 3" (Огледало на спомена 3) на Анатоли Вапиров като композитор и диригент. Тук бе почти цялата ритмична секция Йоцов, Дончев, Янкулов (плюс Владимир Волков на баса), Петър Момчев, тенор саксофон, лидерът на бенда Георги Стефанов, първи тромпет, и Александър Владигеров, тромпет. Последното име може и да стресне суеверните, но пояснението поставя нещата на собствените им места. Александър Владигеров и неговият брат близнак Константин са деца на композитора и диригента Александър Владигеров - най-големия популяризатор на музиката на своя баща Панчо Владигеров и на неговия съвременник Джордж Гершуин. Те живеят и работят във Виена, а появата на Сашо младши в американо-руско-румънско-литовско-унгарско-австрийско-германско-българския биг-бенд е негов дебют на голям джазов фестивал. И тук внезапно изплува фактът, че преди цели 78 години дядото, Панчо Владигеров, свири на първия летен музикален фестивал "Варненско лято". Една чудесна фамилна приемственост и традиция, макар и реализирана в различни пластове на музикалното изкуство.
В "Огледало на спомена 3", конструирана според особеностите на фестивалното участие, т.е. с по-голям брой импровизации на отделните музиканти, българите отново бяха на равнището на вече заявеното в по-ранното им представяне. Но най-голяма, при това приятна изненада поднесе Георги Стефанов, за който Владимир Тарасов съжали, че не е получил соло, а американският тромпетист Джейсън Кардър публично заяви, че в Маями, където той работи, няма такъв първи тромпетист. Изразително признание! Пък нека Тодор Колев да си гони американците! Макар точно Сашо Владигеров отново да ни напомни за тях чрез няколкото си импровизации, в които осезаемо се чувстваше влиянието на Дон Елис, особено от по-ранната му програма "Турска баня". Макар и в невръстна възраст, детското му съзнание трябва да е било солидно атакувано от музиката на Дон Елис, впечатлил в еднаква степен както Милчо Левиев, така и Александър Владигеров-старши.
Като цяло интернационалният биг-бенд постигна най-добрата ансамблова звучност в сравнение с други подобни проекти, реализирани през годините на "Варна джаз". Но пък с неравностойни солистично-импровизационни изяви, колебаещи се между много високите образци и смутените, някак безформени сола на някои от музикантите, предимно по-младите, но и вече утвърдените. Вероятно един по-продължителен репетиционен период би преодолял този недостатък и би изравнил стиловата рамка на импровизационните моменти.

Гостите на фестивала свириха в различни международни формации, като единствено молдовският квартет "Тригон" и шотландците от триото "ААВ" бяха изцяло еднонационални. Молдовците, които под същото име познаваме като трио отпреди 6-7 години, имат само един, останал оттогава музикант - лидера Анатол Стефанец, виола. Изумителен виртуоз, Стефанец гради музиката на състава около различни елементи от фолклорната музикална култура, съчетани с агресивна ритмика и изобилие от темброви нюанси от различни източници - народни (виолата на Стефанец и многобройните дървени духови инструменти, сопран саксофон и тромпет на Валериу Богеан) и от джазовите разновидности на последните две десетилетия. Шотланците бяха по-традиционни в хард-боп предпочитанията си и предложиха само една пиеса, изградена върху келтски фолклор. Тя се различи рязко от останалия репертоар.

Особено голямо, макар и неартикулирано публично, бе очакването на френския квинтет, лидиран от младия, но вече нашумяващ саксофонист Жулиен Лоро. Интригата се поддържаше от присъствието в него на най-бързо наложилия се на френската и западноевропейската сцена пианист Боян Зулфикарпашич, емигрирал в Париж през 1989 г. Изненада наистина имаше, бе приятна, но дойде от най-неочакваната посока - силната електронизация на квинтета и масивния, агресивен звук, напомнил ни времето на джаз-рока. Жулиен Лоро има специален термин за тази музика - хармолодик. Освен че внесе звуково разнообразие във фестивалната панорама, тази формация подсказа и спектралното богатство на джаза във Франция към днешна дата, което се разгръща не по координатите на историческото развитие на джаза, а чрез индивидуалностите на множество отлични музиканти. Можем само да гадаем дали бисовата пиеса, а тя бе на Иво Папазов, е вмъкната в репертоара на групата от Боян Зулфикарпашич по "балканска симпатия" и близост. Но тя прозвуча невероятно!

Е, сякаш пропуснахме Бени Мопин от САЩ?

Това е невъзможно по няколко причини: най-разгънатото експониране на качествата му досега, предвид доста ограниченото участие при двете му предшестващи гостувания у нас; максималното и всеотдайно артистично присъствие с деликатно налагащо се, но не силово доминиране; етичен ангажимент към големи имена от еволюцията на джаза, чиито знакови пиеси бяха интерпретирани в много свободен, нескован от схемите маниер; подчертано пристрастие към тембровото разнообразие, постигнато от него с тенор и сопран саксофони и бас кларинет. Нашите момчета, свирили с Бени Мопин, имат пълното основание с гордост да попълнят сивитата си с това фестивално участие.

вестник ДУМА, 12 август 2004