- Какво отричате с тази изложба?
- Отричам егоцентричния модел, който нашата съвременна култура изповядва, и който спонтанно изповядваме почти всички ние. Това е модел, в който всеки смята себе си за особено важен, смята това, което прави за много значимо, смята себе си за критерий и за мерило на добро и зло, на вселената, смята себе си за нещо като бог. Понякога е в по-завоалирана форма – той дори не осъзнава, че си приписва божии правомощия, понякога почти го осъзнава. И аз самият много тежко съм боледувал от тая болест – мегаломания, егоцентризъм, егоизъм, гордост...

- Акт на смирение ли е тази изложба? Не ми се вижда особено смирена.
- Акт на смирение е да не правиш никакви изложби. Болестта не е докрай излекувана. Това е по-скоро споделяне с мои приятели и с непознати на проблем, който ми се струва, че имаме общ с всички тях. Защото преди да стигнем до смирението, ние го припознаваме като значима цел. Аз вече го припознавам като такава. Аз много добре знам, че не съм велик, че не съм ценен, че в сравнение с Бога, който е единствената истинска ценност, аз нямам значение и съм много дребен. И ако имам някакво значение, то е само това, което Бог ми даде – неговия образ, който той е отпечатал във всеки от нас. И в този смисъл всички хора сме еднакво обдарени. Всички сме създадени по Божия образ, 100 процента.

- И невярващите ли?
- И те, но просто не го осъзнават. Така че единствено Божият образ е ценен в нас. Нашите мании за величие, нашите илюзии и лични митологии са начини за отвличането ни от истинското отношение към Бога. А то може да бъде само едно – славене на Бога. Ние не можем да допринесем нищо към Бога, той има всичко, не можем нищо да дадем на Бога, защото всичко е негово. Ако себе си дадем, пак нищо не му даваме, защото сме негови бездруго. Единственото, което можем да дадем, е покаянието, осъзнаването на нашето нищожество, осъзнаването на това, че ние представляваме нещо само благодарение на него и резултат от това е възхвалата – славата на Бога – всъщност онова, което правят ангелите в Рая – славят Бога. Истинските боговидци в историята – Свети Йоан Златоуст, Свети Василий, те знаят за какво става дума. И оттам идва много хубавата дума православие, която също ние получаваме наготово от нашите предци, от самия Бог. Това не е каквото и да е славене на Бога. В православието е съхранен двухилядолетният опит на църквата, която е създадена от Бога, вдъхновена от самия Бог и която знае как да слави Бога и то правилно.

- А как художникът правилно да слави Бога?
- Художникът може правилно да слави Бога по един царски път – пътя на иконата. Ние като православни сме невероятно привилегировани, защото пътят на иконата е благословен двойно. Веднъж, изначално – защото самият Бог се е въплътил – тоталният Бог, който е преди времената, който е по-голям от материята, по-голям от вселената, авторът на времето, авторът на вселената, авторът на всичко. Този тотален Бот става човек. От този миг нататък той може да бъде изобразен. И втората ни благословия идва от това, че ние имаме една традиция. Ако аз изобразя Христос, когото не съм виждал, ще заблудя себе си – ще почна да си въобразявам кой е Бог, а какво означава това – да прожектираш върху бялата стена собствените си мисловни и емоционални продукти. Това не е Бог, то е автопрожекция. Аз прожектирам своите мечти за Бога, т.е. пак себе си, пак моя егоцентризъм става творец и аз ставам творец на Бога. Това е най-голямото класическо безумие – да почнеш да си въобразяваш Бога. Православната икона върви точно по обратния път – аз не съм творецът. Творецът е ясно кой е и той посредством Светия дух трябва да протече през мен и аз да се превърна в ръката на този творец.

- Сега само икони ли рисувате?
- Да. През мен Светият дух протича в много слаба форма, защото съм затлачен от греха, обаче е имало хора като Андрей Рубльов, като Пимен Зографски, които са били достатъчно чисти, за да протече през тях Светия дух и те знаят защо иконата се рисува така – това, което ние, външните хора, наричаме канон. Наричаме го канон, защото нищо не разбираме. Все едно да кажем, че моята кръв тече канонично във вените. Това е начинът. Друг начин няма.

- Как да гледаме тогава тази изложба?
- Когато излезем от тази изложба, ние в крайна сметка трябва да отречем и самата нея и да кажем – да, въпреки опитите за себеотрицание, те никога нем огат да бъдат докрай истински и откровени, докато художникът слага своето име под творбата, докато той прави светско изкуство. Тази изложба свършва на прага преди иконата. Не случайно иконата липсва тук, има само подготовки за нея. Оттук нататък, някъде извън тази зала е може би истинското. Но то не трябва да бъде тук, трябва да слави Бога, да бъда в храм или в дом, но като прослава на Бога. Но преди да прославиш Бога, трябва да се покаеш.

Разговаря Нина Локмаджиева