Мария Василева АВГУСТ В ИЗКУСТВОТО - ПЪТИЩА И ПЪТЕЧКИ,
МИСТЕРИИ И ЗАГАДКИ
Тази година фестивалът “Август в изкуството” се
провежда под мотото “Пътища / Енигми” – достатъчно всеобхватно,
за да покрие широк спектър. В този смисъл темата не се явява
онзи регулатор, който ще концентрира усилията и ще придаде лице
на фестивала. В някои случаи, разбира се, се е получило
равновесие между мото и участие. Една от най-енигматичните е
изложбата на Георги Тодоров “Себеотрицание”. Нехаресана от
организаторите и приютилата я галерия ЮКА, свалена
преждевременно, тя всъщност е онзи концептуален продукт, който
би могъл да провокира най-много спорове и дискусии. За разлика
от нея, големите очаквания към изложбата на Светлин Русев и
Недко Солаков в галерия Буларт се препъват в една неизразителна
идея, чийто краен резултат ни остава в голяма степен
разочаровани.
По отношение на “пътищата” по-интересни се оказват онези, които
следват естествения ход на историята, отколкото умозрително
търсените. Така например любопитно е “завръщането” на
художествената сцена на Панайот Минев след дългогодишно
отсъствие (Галерия P.S. Art). Една от най-добрите самостоятелни
изложби на фестивала е тази на Георги Лечев в галерия Артин.
След дълго лутане (и заплитане) в областта на живописната
абстракция сега той се “връща” с една силна експозиция от
натюрморти. Добър път е извървял и скулпторът Богомил Живков,
освобождавайки се от прекомерно тежките, аморфни обеми за сметка
на една изчистена форма (галерия Епсилон).
В къщата-музей “Георги Велчев” ни посрещат четири инсталации,
тясно свързани с мотото на фестивала. Лилиан Бел от САЩ изследва
корените си и се опитва да намери себе си чрез колажни
съпоставки на своето лице и тези на своите роднини. Валери
Василев и Явора Петрова изграждат поетични инсталации от
различни фрагменти. Най-цялостна и въздействаща е работата на
Цветан Кръстев, който “пътува” по пътищата на ръката си чрез
фотографии и видео.
Прави впечатление, че за някои автори концептуализирането на
творбите изглежда твърде лесно. Едни прибавят към традиционните
си произведения дълги и банални текстове, други смятат, че ако
работата “провисне от тавана”, това непременно я превръща в нещо
оригинално и неповторимо; трети слагат снимки от процеса на
създаване. Такива примери във фестивала има в достатъчно
количество както при българските, така и при от чуждестранните
участници. Най-очебийни са дългите и скучни текстове на Николай
Каранфилов, които с нищо не допринасят за различното възприемане
на живописта му. Дария Василянска също добавя към иначе
забавната си картина “табло” с текст, което е напълно излишно.
Станка Цонкова-Уша смята, че поставянето на купчинка камъни на
пода и увисването на фотоси с камъни във въздуха е оригинално.
Скупчването на картини на пода, заобиколени с талаш не превръщат
художника в концептуалист, а произведението в инсталация. Въобще
на това издание на фестивала ясно се забелязва една тревожна
тенденция – опитът автори, които успешно работят в класически
медии, да се превръщат в “авангардисти” – каквото и да значи
това (Валери Чакалов, Пламен Монев и др.). От тази вълна е
увлечен и Ванко Урумов. Неговата инсталация Labirintus
представлява събиране на множество гипсови отливки от женски
тела в едно пространство, което изглежда запълнено, но все пак
позволява движение. Този сам по себе си ефектен и въздействащ
ход е поразвален от оформен кът с фотографии от ателието, както
и от претенциозни златен и черен торс и рамка от картина. В
логиката на казаното по-горе е значително по-приятно да видиш
добра живопис (Ивайло Мирчев, Андрей Даниел, Божидар Бояджиев,
Кина Петрова, Даниела Ляхова, Васил Василев) или скулптура
(Кольо Мишев), отколкото наивни опити за авангардност.
Противоположна на усилията на някои автори с литературни
обяснения да ни накарат да видим в работите им нещо повече,
отколкото е видимо на пръв поглед, е композицията например на
Мария Зафиркова “Пътища без думи”. Тя е далеч от външните белези
на съвременното изкуство, но близко до същността му да открива
нови подходи и интерпретации. Върху основата са изписани хиляди
букви, които обаче не образуват думи – една алюзия за сложността
на човешкия живот, който много често е изпълнен с действия, но
по-трудно ражда смисли. В подобна посока е и съвместната
композиция на Димитър Трайчев и Живко Мутафчиев “Мотто”, в която
текстовете на преден план всъщност се оказват неразгадаеми
сигли. Енигматична и интересна е творбата на Кирил Чолаков. Една
от най-ефектните инсталации е тази на Сашо Стоицов, символично
завърнал се тази година на нашата художествена сцена след дълго
отсъствие и пребиваване в чужбина. “Природно” е великолепен
пример за оригиналност на изразните средства и острота на
идеята. В границите на пластичното, но умело изпълнени са
работите на Елена Панайотова. Моника Роменска прави реални
пътеки в пространството, на които са изписани имената на
куратори, канили я за участия в изложби. От видеопрограмата
особено интересна е работата на Стефан Николаев “Рибата Минога
рисува”.
По отношение на акциите извън галерийни пространства можем да
съдим само за тази на Недко Буцев по изложената документация.
“Мемориал на последния ангел” представлява разперени огромни
криле, които висят от Аспаруховия мост – една завършена и
ефектна акция. За разлика от нея доста вяло стои висящата
композиция на Любен Костов в градинката пред Градската галерия.
Сред чуждестранното участие трябва да се отбележи това на Ники
Кокинос, Аида Казарян и Панайотис Сиатидис от Белгия, които се
представят със стилна и смислена колекция. Работите на Бернхард
Гарберт от Германия също представляват интерес, но за съжаление
другите участници са под нивото на фестивала.
Разбира се, не може да не се отбележат още няколко сериозни
изложби: на Жорж Папазов в Градската галерия, на Павел Койчев в
Галерия 8, на Юрий Василев и Неда Василева в галерия Витра, на
Димитър Чолаков и Младен Младенов в галерия Артеа. С обратен
знак трябва да се спомене изложбата от варненски автори в
Центъра за съвременно изкуство, която не прави добра услуга нито
на художниците, нито на събитието, а най-малко на публиката.
Безспорно “Август в изкуството” е важно събитие в рамките на
цялата страна и затова очакванията ни към него са огромни.
Съвместната работа между държавни и частни институции е
прецедент у нас. Трябва да се подчертае, че с много малки
изключения частните галерии добре разбират целите и смисъла на
фестивала и откликват на ниво. За съжаление някои от
недоразуменията се откриват точно там, където не би трябвало.
Много е трудно отвън да се дават съвети, но бих отправила
няколко препоръки: да се намали количеството участници за сметка
на качеството, да се канят външни куратори с по-големи проекти,
да се прецизират показваните работи не само спрямо логиката на
развитието на даден автор или динамиката на местната сцена, а
според общите насоки и тенденции на изкуството днес.
