Преди да разкажа тази история, искам да ви
призная, че докато я слушах, се убедих, че нещата винаги имат
две страни и смешното, и тъжното са като сиамски близнаци в
абсурдния ни живот. И добре че е така, защото иначе от еуфория
щяхме да изпадаме изведнъж в депресия. Тази история би могла да
бъде и тъжна, би могла да бъде и смешна, зависи от това кой я
разказва. Но тъй като я разказвам аз ще се постарая да бъде
смешно-тъжна.
Преди да започна, искам да ви припомня епизод от филма „Хляб и
шоколад” . Главният герой – незабравимият Нино Манфреди – е
италианец-емигрант в Германия. За да получи работа като
сервитьор, той се изрусява, представя се за германец и получава
работата. Ето тук се случва нещо, от което не може да се избяга.
Италианецът под прикритие Манфреди сервира, получава си
бакшишите, „бите”, „данке” и работата си върви, но в кафенето
има телевизор, започва световното, на финала са Италия –
Германия. Пълното с немци кафене здраво ругае жабарите. Манфреди
с големи усилия удържа емоциите си, но когато Италия вкарва гол,
той вече не издържа, започва да крещи на италиански, хвърля
таблата и напуска заведението като достоен италианец.
И ето я самата история, която леко напомня на горната. Нея ми я
разказа живописно моя приятел К. К. Той разказва живописно,
защото е живописец. Тя, случката, станала в една бохемска
кръчма. Аз не съм бил там, но К. К. Е бил – нещо като черна
кутия на самолет – и кутията разказва. Както седели художници,
артисти, поети, шумно пиели и говорели за тия, които ги няма,
неусетно станало три часа посред нощ. Барманът нямал часовник и
кръчмата продължила да работи (аз този барман го зная, той и да
има часовник, пак няма да затвори, защото не познава цифрите).
Така де, към три часа затворили съседното заведение, където се
събирали предимно травестити. Към три и петнайсет при нашите
хора шумно влезли да си довършат пиенето четирима от
травеститите. Всички млъкнали, чувал се само Стинг. Десет чифта
очи се вторачили в четирите индивида. Пищните паунски оперения,
оперния грим, маскарадните дрехи и драстичните саба приковали
вниманието на бохемската група. „Скъпа!”, „Мила!”, „Ах, какво си
бижу!”, „Мила, би ли ми подала...” изпълнили одимената кръчма.
Цветната група си поръчала водки и започнала здраво да се
донапива в непознатата за тях, но алкохолно обетована земя.
Шумът отново се възстановил и ако случаен минувач би влязъл в
този момент, той би решил, че е попаднал на представление на
Лили Абаджиева. Война нямало, само дето всички си говорели и с
периферията наблюдавали как седналите на бара, преоблечени и
гримирани като жени, мъже бързо пресушават чашите. Бохемите като
че ли забравили за чуждите елементи. Някъде към пет сутринта
цигареният дим покривал мрачната утроба на кръчмата и й придавал
някаква призрачна красота като воал на грозна младоженка. Някой
спели облъкатени, други обсъждали квадрата на Малевич, трети се
опитвали да вникнат в кабалата при „Макбет” на Шекспир. И тогава
се случило явлението. Първо, някъде из дима се чул ясен мъжки
глас, който соло започнал да пее „Море, сокол пие вода на
Вардаро...”, а постепенно след него, първо неусетно, а после
хармонично, ясно и мощно се издигнал прекрасен мъжки триглас. И
песента станала толкова плътна и отчетлива, че даже и цигареният
дим се вдигнал до тавана да види откъде идва това тържество.
Всички вцепенени гледали към бара, където четиримата травестити
от началото на историята със затворени очи, вперени нагоре в
небето, пеели в захлас. Аксесоари и перуки били хвърлени на
земята, барът бил затрупан с празни чаши, а мъжете все по-мощно
пеели. Гримът, размазан по очите им, изглеждал като черните
сълзи на самуиловите войници. На припева се включили и бохемите
и песента неудържимо излязла като пушек през прозорците на
кръчмата, издигнала се над сънена София, отлетяла към Кулата,
стреснала крадливите митничари и се изгубила някъде към Вардар.
