ПЕШО ОТ ТЕЛЕВИЗИЯТА
ИЛИ КРЕАТИВНИ СТРАТЕГИИ /разказ в първо лице/
Пешо от телевизията каза, че ако пиша на пет-шест
места като журналист, ще стана милионерка. Видяхме се онзи ден
на една изложба и си поприказвахме за това-онова. Пешо е
професионалист с опит и ги разбира тези работи, нищо че е от
телевизията, а пък аз се занимавам вече години с печатни издания.
Пешо освен това има чувство за хумор и брада, която му отива
както на физиономията, така и на професията – нали навремето
повечето кинаджии, телевизионни работници и художници все са
ходели с бради. Днес вече не е така – хората на изкуството не
носят задължително бради и митът, че трябва да живеят бохемски,
за да си намират музата, отдавна е разрушен. Може ли всички, на
които им харесва да ходят с бради или пък обичат да живеят
бохемски, да са хора на изкуството? И обратното – може ли всички
артисти да удостоверяват, че са такива, като ходят с бради и
живеят бохемски? Я колко художници познавам, на които никога не
им е идвало на ум да си пускат бради, а си рисуват прекрасно. И
не всички живеят свръх бохемски. То и за това трябват пари. Така
че който си иска да си ходи с брада, си ходи. И който си иска да
си живее бохемски, си живее. Всеки си знае сам какво иска в този
живот.
Но пък защо и сред артистите да няма юпита? Имам пред вид не
икономисти, а метафорично – успели хора. Че артистите да не са
хора някакви различни и отнесени, че да не могат да имат бизнес
планове и креативни стратегии за работата си?
Да, точно така, креативни стратегии. Този израз го чух от едни
мой познат – адвокат, даже не познат, а съученик от малките
класове, с когото не се бяхме виждали от години. Много е
интересно да видиш някого след толкова години – помниш го като
хлапе-отличник и изведнъж го виждаш вече голям човек с костюм и
черна чанта за документи. Обаче моят съученик никак не прилича
на юпи. Напротив, една вечер с него се кефихме в един пиано бар,
който направо ни подейства като антидрога, защото преди това три
часа слушахме кючеци заради събирането на класа, което беше в
заведение с кючеци. Страхотно съчетание – след кючек джаз пиано!
Но така става понякога в живота, че се съчетават несъчетаеми
неща или последователността им е странна, което, след като се
замислиш, може само да те изненада. И аз след онази вечер си
казах: „А, бе, аз как мога да ходя да слушам кючек, а после джаз?
Това е някакъв абсурд”. Обаче тогава така се случи. Не беше по
план. Само едно нещо досега не ме е изненадвало никога с
непоследователност и знам, че щом се почне, си стои и даже се
развива и това нещо е завистта. Хорската завист е изключително
последователно чувство и паднеш ли в ръцете на един завистник,
той ще даде всичко от себе си, за да ти покаже, че в определен
момент зависиш от него и в собствения му свят няма място за теб.
Ама аз и без това не се натискам да ходя в такива светове.
Та онази вечер със съученика ми се кефихме в пиано бара и си
приказвахме за това – онова. Аз много обичам да си приказвам с
разни хора за това-онова. С различните хора си говориш различни
неща – според човека, иначе не е интересно, ако с всички за едно
и също си говориш. То ако е така, по-добре да се запишеш на една
касета и да я пускаш на всеки, където седнеш и където станеш.
Може и на диск, обаче трябва да имаш сиди плейър непрекъснато в
себе си. Ами да, защо ще се хабиш да говориш едно и също, като
можеш всичко да си записал предварително и само натискаш копчето
и – готово! И тука журналистите пак ще са с предимство, защото
са с диктофони в чантите. Който работи като журналист, по-бързо
и лесно ще трие и записва това, което има да казва на другите.
Пак предимство за журналистите, няма какво да си кривим душата!
Не стигат там разните коктейли, безплатни билетчета за кино и
други такива, ами сега и това! Но това, това е само въображение.
Това е само една евентуално креативна стратегия и толкова засега...
А иначе, говориш ли си с разни хора за това-онова, както си
говориш, научаваш какво ли не, че даже и работа могат да ти
предложат, или пък да те уволнят, ако си седнал на лаф с шефа си
и нещо разговорът не е особено креативен и той изведнъж каже:
”От утре да не съм те видял повече!”. Това – договори, това –
трудово-правни взаимоотношения – ами! И такива работи съм
виждала, и хората го преживяха, на които им го казаха, и го
преглътната и сега са си живи и здрави, работят си и, така...
Затова зависи от човека какво ще си говориш с него. Ето, аз щях
ли да чуя израза „креативни стратегии”, ако не бях отишла на
пиано бар с моя съученик – адвокат? Не. А пък в неговата глава е
пълно с юридическа терминология и ние си поразговаряхме и на
такива теми – той като професионалист, а аз от обща култура.
Затова е важен индивидуалният подход. Според човека – подхода и
темата на разговор. Ето, с разни работодатели си говоря на тема
работа и заплата – това е подходяща тема на разговор с
работодатели – и те все ми обясняват колко скъпо струвам на
компанията като човешки ресурс. И на мен ми става смешно, защото
това вече много пъти съм го чувала и даже един шеф преди ми
обясняваше редовно с подробности какви са всичките сметки на
фирмата, само дето не ми обясняваше какви са и домашните му
разходи, за да разбера аз, че няма как да не съм на края на
опашката, нищо, че работя. Обаче аз и преди, и сега се питам на
тези хора поне малко така не им ли минава през ума, че мога да
ги опиша в някой-друг разказ? Нали всички живеем на този свят,
ходим, срещаме се, говорим, този каже едно, друг направи друго и
така...
Можеш ли да прескочиш това, което ти се случва? Че то е
най-важното. То животът да не е като да играеш на прескочи
кобила – прескачаш просто ей така това и онова. То ако беше така,
нямаше да казват за живота, че е сложен, а всички щяхме да сме
спортисти... Ама сигурно не им пука на хората, защото не съм чак
толкова известна. Какво ли си викат: „А, написала тука някакви
разкази, и то кратки, някъде сигурно си изляла това, което й
тежало, голяма работа! Пък и да го публикува, много някой ще
разбере за кого става въпрос!”. Да, вярно е - никога не можеш да
си сигурен, че точно този, който трябва, ще прочете това, което
трябва. Обаче някои хора разбират. Разбират, че и питат! „Ти
сега тука еди кой си ли си имала пред вид?” И някакви имена им
се завъртат в устите, които аз често изобщо не съм чувала. Но аз
мълча, защото каквото е било, е било и каквото е написано, това
е.
Виж, Пешо от телевизията всичко разбира и не пита такива работи.
Чете и си мисли сам. Той е професионалист с опит и кой знае
колко неща е видял в живота си, и си работи, и се шегува и
изобщо е един нормален човек, който не се взема на сериозно. Аз
затова обичам да си говоря с него за това-онова, защото си
говорим и за сериозни, и за смешни неща и така и на двамата ни е
по-интересно и понякога разговорът отива с часове. И онзи ден с
него така се видяхме на изложбата и както обсъждахме една
картина и той вика: „Ами да, ти ако пишеш на пет-шест места, ще
станеш милионерка!” и се почесва по брадата.
Обаче Пешо не го каза със завист. Първо, защото аз още не съм
станала милионерка, понеже не пиша на пет-шест места и второ,
защото е креативен човек и вярва, че имам качествата, за да
измисля креативна стратегия, заради която ще си намеря пет-шест
места, където да пиша, за да стана милионерка. Друго си е да
знаеш, че някой вярва в теб.
