Кой си признава, че е воайор? Вероятно някой като
мен, който гледа повече от веднъж „Пухеният”. Пристрастеността
към пиесата на Мартин МакДона в нейния яворгърдевски вариант
дава територия за разгръщане на особен тип воайорство. Като
всяко отклонение от обичайните практики и то е натоварено с
вина. Вина, извикана от осъзнатата невъзможност да проникнеш в
затворения куб на един чужд социум, за да промениш нещата според
своите собствени разбирания за Добро и Зло. А материал за
вникване в абсурдите на двоичната етика в спектакъла има
достатъчно.
Ако още не си гледал „Пухеният”, не смятам да ти казвам какво се
случва. Само ще ти подскажа посоката – двама следователи, един
писател и неговият по-особен брат търсят своите истини и
изкупления в серия от случвани и неслучвани престъпления.
По-интересният въпрос е къде ще попаднеш ти самият. Режисьорът
Явор Гърдев и сценографът Никола Тороманов имат специално
чувство към лимитираните пространства и към пленяването (съвсем
буквално) на публиката (помним „Бастард” и избите „Димят”).
Та за да видиш техния спектакъл, влизаш през задния вход на
театъра и попадаш във вътрешността на черен куб. По стените му -
места за сядане. Вътре - втори куб – от стъкло. Чудиш се кой
ъгъл да избереш. Внимавай! Ако се насочиш към ъгъла с
електрическия стол, точно под носа ти ще се гърчи лице, през
което минава ток.
Кои са лицата – това с електродите е на Пенко Господинов,
другите са на Михаил Мутафов, Стоян Радев и Никола Мутафов.
Всеки от тях – с остро съзнание за значимостта и на най-малкия
жест. Ще се вглеждаш смущаващо отблизо в техните очи, усти,
ноздри. Понякога дори инстинктивно ще се дръпваш назад.
Разтърсването е гарантирано.
Защото с влизането си в черната камера, ти си станал живо месо
от спектакъла. Приел си директността на свръхкъсите дистанции и
опосредстваността на сетивата – стъкло за очите, тонколони за
звука.
Видял си живота като версия на страха и болката – като версия на
избавлението. За да стигнеш до една лично твоя идея за
различността.
„Пухеният” е представление, на което се ходи трудно. Местата са
малко – точно 40, клаустрофобията е гарантирана, черното е
доминанта, билети се запазват седмици по-рано. Затова, ако искаш
действително силна доза високоволтов театрален ток, иди и виж.
Снимка Симеон Лютаков
|
