Разговор с режисьора Боян Иванов, с чийто спектакъл “Часът, в който не знаехме нищо един за друг” варненската теaтpална трупа навлиза в нова стилистична територия

 

Боян Иванов е роден в Плевен. Завършил е театрознание в “НАТФИЗ “Кр. Сарафов”, а след това театрална режисура във Висшето училище за музика и сценични изкуства във Франкфурт на Майн, Германия в класа на проф. Ханс Холмах.
Спектакълът “Часът, в който не знаехме нищо един за друг” е 11-та постановка на младия режисьор, който е поставял спектакли във Висбаден и Франкфурт - Германия, в София, Плевен и Варна у нас.


- Как се случи спектакълът? Знам, че сте тръгнали от няколко текста.
- Имаше наистина няколко първоначални текста, всъщност имаше един основен текст, който първоначално по принцип исках да поставя и който ме зареждаше с енергия последните две-три театрални години. И който така и не поставих, даже и в този случай. Той остана само като идея, няма нито едно нещо, което да е точно от този текст.

- Тогава как бихте формулирали идеята?
- Идеята беше за едно представление без сюжет, в което се случват толкова много неща, които нямат връзка едно с друго и въпреки това цялото представление разказва нещо много конкретно и накрая има един финал, който да свърже всичките тези малки истории. Другата идея, когато прочетох този текст, беше, че си дадох сметка, че това е едно представление, което винаги съм искал да гледам в театъра. Просто все едно седиш и наблюдаваш отделни парчета живот, те са малка частица от един огромен пъзел, а ти нямаш възможността да видиш целия пъзел и да разбереш точно какво е, а виждаш само отделните му елементи. Нещо такова е и нашето представление. Получи се изключително забавно. Още преди премиерата имаше своите фенове, които влизаха по два-три пъти на репетиции. И аз се надявам, че “Часът…” ще има успех във Варна.

- Когато се казва, че се е получило забавно представление, това обикновено значи добро сработване на режисьора с актьорите. Така ли беше във вашия случай?
- Ами то ако не се бяхме сработили с актьорите, нямаше да се получи съвършено нищо в този случай, защото става дума за един наистина необичаен спектакъл. Нямаше текст, нямаше го сюжета. Аз идвах с някакви мои конкретни идеи за сцената и започвахме заедно да пишем диалога. Импровизирахме диалозите, след това аз изчиствах, после доработвахме някои неща и в този смисъл актьорите са съавтори в това представление и без тяхното съучастие нямаше по никакъв начин то да стане.

 
- Посоката на Вашия спектакъл показва, че работите в трудното поле, в което сме свикнали да виждаме Теди Москов. Изкушават ли ви сравненията с него?
- Чисто структурно, това е единственото, с което мога да сравня това представление. Но Теди Москов работи в друга посока – клоунадата, пародията, преекспонирания жест. Тук става въпрос за една съвършено друга стилистика - почти реалистични ситуации, които са супер абсурдни обаче. Например, какво се случва на един ъгъл, на който се разминават някакви хора. Друг пример – жени, които са се събрали в клуб по интереси и си говорят по възможно най-прост начин неща, от които по принцип хората биха се изчервили в реална ситуация. Въпросът е, че като структура “Часът…” наистина напомня представленията на Теди Москов, но е много повече хумор, а не клоунада.

- Не ви притеснява съпоставката?
- Не. Аз още в началото казах на актьорите, че е много важно да не се получи като представление на Теди Москов, защото това е просто друга посока на търсения. И принципът е друг.

- Във Варна Ви знаем с “Роберто Зуко”. Сега виждаме нещо съвсем различно.
- И да, и не. В “Роберто Зуко” започнах нещо, което тук сме развили, но докато там то беше в по-драматичен план, тук е в по-комедиен. И това е животът на улицата. “Роберто Зуко” се занимава в голяма степен с живота на улицата и в обществото и с това как един млад човек не може да намери мястото си в него. Тук с чувство за хумор се занимаваме със същия проблем, но не на един човек, а на много хора, които повече или по-малко се опитват да запълнят празнината в живота си – някои търсят половинката си, някои търсят нещо, което си мислят, а то се оказва съвсем друго. Става въпрос за най-малко 150 персонажа, които 13 актьори превъплъщават.

- 150 персонажа! Кои актьори натоварихте с най-много роли?
- Всички, всички до един са натоварени с изключително много роли.

- Научават ли хората нещо един за друг след този спектакъл?
- Важното е зрителите да научават. Аз лично в нито едно мое представление не съм давал морални оценки. Просто там нещата се случват и хората трябва да решават какво им дава спектакълът и какво не. Но аз никога не давам оценки, не давам категорични отговори. Просто задавам въпроси.

- Въпросът на това представление?
- Те са много. Това е едно представление, което се занимава с различни хора, и не непременно с проблемите им, а по-скоро с тях като такива. То е по-скоро като един калейдоскоп, в който едни и същи парченца се въртят и ти ги виждаш в различни конфигурации и в този смисъл не съм се опитвал предварително теоретично да обединя темите на спектакъла. Темата е разминаването. Когато вървим по улицата и срещнем някой, който привлече вниманието ни, ние не знаем нищо за него. Но по някакъв начин той ни е станал интересен. Почваш да си мислиш нещо за него, за неговия начин на живот. Това е темата на това представление. Не научаваш нищо повече за него, защото се разминаваш. Никога повече може да не го срещнеш.

- Ще продължите ли с авторски спектакли? За това може би е необходимо и специалното отношение на театъра, където поставяте.
- Да, при всички случаи трябва такова огромно доверие, каквото имаше Дафинка Данаилова - директорът на варненския театър, защото когато започнахме този проект, все още нямаше никакъв текст. И това беше наистина голям подвиг – да пусне един млад режисьор, макар и по някакъв начин утвърдил се с някакъв опит. Да отпуснеш субсидия, и то немалка, за едно представление, което е в голяма степен нетеатрално – до последно не знаехме дали много от сцените ще могат да се реализират.

- Предполагам, че “Часът…” е насочен предимно към младите зрители?
- Насочен е към абсолютно всички хора, които умеят да се забавляват и да мислят, които са с отворени очи. Няма възрастови граници – представлението наистина покрива огромен диапазон и днес имаше две възрастни дами в салона, които след това дойдоха специално при мен и при актьорите и казаха, че това е най-прекрасното представление, което са гледали през последните две-три години. И за мен това беше много хубаво, защото явно сме прескочили и така да се каже и възрастовите разграничения.

Разговаря Нина ЛОКМАДЖИЕВА
Снимки Нина ЛОКМАДЖИЕВА