- Дядо Коледа, време е! – каза най-малкото джудже
и зачака.
- Време ли е? За какво е време? – попита Дядо Коледа, без да
вдига поглед от вестника, който четеше.
- Време е да започнем подготовката на подаръците, Коледа
наближава. – отговори джуджето.
- Глупости! – запротестира старецът- Коледа не може да наближава
в началото на август!
- Но какъв август, Дядо Коледа, сега е краят на ноември! – почти
извика джуджето. Вярно, че напоследък Дядо Коледа беше започнал
да забравя, понеже годините му бяха станали много, но да се
обърка с цели четири месеца беше невъзможно. Та това е повече от
четвърт година!
- Краят на ноември ли? И кой край по-точно? – попита отново Дядо
Коледа, оставяйки вестника настрана.
- Ами, мисля, че е най-крайният край на ноември, защото днес е
предпоследният му ден. –поясни търпеливо джуджето, докато
гледаше с леко подозрение към възрастния човек.
- Предпоследният ден на ноември ли? – с недоверие го погледна и
Дядо Коледа – Ти да не би да се шегуваш с мен?
Докато изтичаше последните думи, обаче, погледът му попадна
върху календара на стената, а там висеше неоткъснат лист с
голяма цифра 29, под която пишеше ноември! Това беше наистина
красноречив факт, в който,обаче, Дядо Коледа продължаваше да се
съмнява.
“ Невъзможно, невъзможно!” – мислеше си той, като взе отново
вестника, който четеше допреди малко. На вестника имаше дата
трети август, текущата година. Старият човек отново погледна към
календара, после отново във вестника и така няколко пъти, докато
започна да разбира, че днес наистина беше краят на ноември, а
той просто четеше стар вестник! Това откритие доста го притесни,
едно - защото изпадна в неловка ситуация пред джуджето, и друго
– защото до Коледа оставаха само двадесет и пет дни!
“ Остаряваш и оглупяваш, старче, а напоследък все се чудеше
какво му стана на времето, че посред лято заваля сняг!” –
упрекна сам себе си на ум Дядо Коледа, докато на глас каза:
- Е, объркал съм се малко, на всеки може да се случи!
Джуджето го погледна по-особено, но нищо не каза и това донякъде
заличи създалото се неудобство, макар и не съвсем. Последният
поглед към календара на стената, обаче показваше, че време за
губене в напразни съмнения и упреци, просто нямаше. Беше
настъпило най-решителното време за действие и през следващите 25
дни не биваше да се губи нито миг! Ето защо Дядо Коледа захвърли
ненужния вестник, в който току що беше прочел няколко оферти за
летуване на екзотични острови и възнамеряваше да се обади в
агенциите, когато джуджето го върна в реалността. “Ще се
възползвам през другото лято, - помисли си Дядо Коледа, - само
трябва да внимавам какви вестници чета!”
Веднага след това белобрадият старец, с изненадваща пъргавина,
скочи от креслото, в което се беше разположил удобно, намести си
очилцата, огледа стаята, която беше удобна и просторна и му
служеше и за спалня, и за дневна, и за работен кабинет, а
понякога изпълняваше и други функции. Често, в последните дни
преди Коледа, тук се опаковаха подаръци, или се подреждаха
покрай стените, когато складовете отесняваха и не можеха да
подслонят всички големи и малки пакети. Тук Дядо Коледа приемаше
гости, пиеше чай, пишеше писма, почиваше си, но сега беше
свършило времето за почивка. Сега той трябваше, по най-бързия
начин, да постави множество задачи на джуджетата, да провери
електронната поща, да си облече червения костюм и още днес да
впрегне елените и да отиде в двореца на лошия си брат.
Дядо Коледа имаше по-малък брат, който се казваше Вюр и живееше
в подножието на изгасналия вулкан, в един малък дворец, който
едва го побираше, защото Вюр беше голям като великан и много,
много лош. Всяка година по Коледа той започваше да пречи на
добрия си брат по най-различни начини и затова тази година Дядо
Коледа беше твърдо решен да се занимае с него доста по-отрано.
“Ако не мога да се справя с добро, ще го натупам оня, малкия!
Точно както едно време!” – закани се на ума си Дядо Коледа,
докато си закопчаваше колана, защото за него Вюр си беше останал
малкото, непослушно братче, въпреки че на ръст беше пораснал
почти тройно, в сравнение с него.
Докато си обуваше ботушите Дядо Коледа съзря на най-долния рафт
на библиотеката кутийката с магическите си скъпоценности и при
все, че вече не се боравеше с такива остарели средства, той я
пъхна в джоба си. Може би, все пак беше добре да я има при
срещата с малкия си лош брат, понеже Вюр владееше някои
вълшебства, които се сбъдваха, когато той рисуваше с магическата
си четка. Великанът беше добър художник, но лошото бе, че той
рисуваше само страховити неща, които никой не харесваше, а
вероятно не харесваше и самият той, но рисунките му причиняваха
зло, а това го радваше. Миналата зима, например, точно преди
Коледа, Вюр нарисува такава снежна виелица, че Дядо Коледа
употреби всичките си вълшебнически сили за да я преодолее и да
не закъснее с раздаването на подаръците в празничната нощ.
Затова, като сложи кутийката в джоба си, облечен в топлия си
червен кожух, Дядо Коледа отвори вратата и излезе навън.
Пред прага стояха елените, вече впрегнати в шейната от
най-голямото джудже, от ноздрите им излизаше пара, а те гледаха
въпросително с големите си очи, в очакване накъде ще тръгнат.
Дядо Коледа се качи малко тромаво в шейната, пое юздите от
джудето, вдигна очи към небето и извика високо:
- Напред, момчета! Към замъка на лошия Вюр! Да победим злото,
преди да е застанало на пътя ни!
След тези думи добрият Дядо Коледа опъна здраво поводите,
елените вдигнаха високо глави, разтърсиха рога, тропнаха с
копита и за миг след тях остана само облак снежен прах, който се
посипа върху шапките на джуджетата, които изпращаха шейната.
Вюр имаше дълга черна коса, дълга до пояса черна брада и огнени
черни очи,които гледаха мрачно изпод гъсти, смръщени, черни
вежди. Той винаги ходеше облечен в дълго до земята, черно палто,
черни обувки и дълъг черен шал, а в джобовете му имаше черни
моливи и четки, с които рисуваше черни рисунки. Беше огромен и
живееше съвсем сам, а домът му беше малък замък с тъмни каменни
зидове и големи ледени прозорци, които спираха слънцето и не
пускаха вътре топлина. Самотен и лош, през останалото време на
годината, гигантът прекарваше времето си в безобидни занимания,
като например упражнения по рисуване, разходки, или риболов, но
настъпеше ли краят на ноември той си спомняше за по-големия си
брат и сърцето му се изпълваше с необуздана завист. Не можеше да
се примири Вюр, че брат му е обичан по целия свят, че всяка
година по това време всички хора го споменават и очакват с
добро, а него – талантливия художник, никой не познава. Затова в
началото на декември лошият исполин излизаше от малкия си дом,
разпъваше голямо платно, изваждаше черните си четки и започваше
да рисува зли магии. Когато платното му се свършваше, Вюр
продължаваше да рисува по снега, по прозорците на замъка си и
дори във въздуха всичкото зло, което се раждаше в болното му
въображение. Този ден той си почиваше и мислеше, че утре е
денят, в който трябва да подготви четките и да извади платното,
но докато мислеше това, внезапно усети, че вечната мъртва
застиналост около неговия дом се раздвижва. Това беше
невероятно! Никой никога не беше идвал в неговите пусти селения,
които от векове обитаваше сам. Но преди още да разбере какво
става, в мрачната тишина която цареше от вечността, Вюр чу
изключително познат глас:
- Ехе-е-е-ей! Вю-ю-ю-юр, излез да се разберем с добро-о-о-о-о! –
това беше току-що пристигналият Дядо Коледа, който за пръв път
идваше в двореца на малкия си брат и още неслязъл от шейната,
започна да го зове.
Неочакваният вик, който раздра тишината, колкото изненада,
толкова и разгневи по-малкия брат, който тутакси скочи от
леглото си и погледна през ледените си стъкла, навън. А там,
пред студените, каменни стени на замъка, в шейна с дванайсет
елена, в яркочервен кожух, с пухкавата си бяла брада, седеше
добрият му голям брат и го викаше.
“Какъв нахалник! Ще му дам аз едно добро!”- помисли си ядосано
Вюр, грабвайки бързо черната си четка и като развяваше черната
си брада и дълга, черна дреха , излетя навън. Зад него остана
черния, тесен мрак на замъка, в който черни паяци плетяха черни,
лепкави мрежи.
Дядо Коледа още не беше слязъл от шейната, когато като черна
стихия към него се понесе Вюр, размахващ злостно черната си
четка във въздуха.
- Охо-о-о! Добре си му дошъл, добри ми братко! Я, какъв си ми
белобрад и червен! Но аз ей сега ще те направя черен като
коминочистач! – извика силно Вюр и протегна четката си към Дядо
Коледа, който, стъписан от заканата, трескаво затърси в джоба си
кутийката с магическите скъпоценности. Миг преди да го докосне
черният връх на четката, Дядо Коледа успя да я намери и като
извади от нея един голям изумруд го хвърли пред себе си и
изскочи от шейната, прелитайки над рогата на елените.
Изумрудът, който хвърли Дядо Коледа се удари в черната четка на
Вюр, от което тя мигом стана изумрудено зелена и оцветяваше в
този цвят всичко до което се докоснеше.
- Ка-а-ак? Ти повреди черната ми четка! Сега ще ти дам да
разбереш кой е Вюр! – гръмовно извика великанът и, захвърляйки
ненужната зелена четка настрани, се приготви за нападение, но
като премести поглед към по-големия си брат прихна да се смее!
Току под носовете на елените, заел войнствена поза, стоеше
дребничкият му голям брат, а сините му очички гледаха
заплашително изпод чифт изумруденозелени, смръщени вежди. Зелени
бяха и мустаците му, и брадата и косата, която се стелеше по
раменете му, изпод шапката. Елените също гледаха насмешливо към
него, което накара и Дядо Коледа да погледне първо към себе си,
после да се огледа в най-близкото еленово око и това което видя
го порази! Първата му магия се беше обърнала срещу него самия и
сега той стоеше тук, смешен и зеленобрад, а лошотията на малкия
му брат вземаше връх! А как щеше да се яви той, зелен, като
някакъв брадат гущер, пред джуджетата? Ами пред хората в
Коледната нощ!?
Срещу него, възвисил черната си осанка до кулата на мрачния
замък, с неприкрита злоба се смееше Вюр и сочейки го с пръст, с
дълъг черен нокът, едва успя да изрече:
- Моите поздравления, чудесен резултат! Хо-хо-хо! Как ти отива
тази яркозелена брада! Ха-ха-ха!
Тази подигравка беше толкова нагла, а цветът на брадата му
толкова унизителнозелен, че Дядо Коледа се ядоса както никога до
сега. Той просто позеленя от яд, така че освен всичко друго,
стана тъмно зелено и лицето му, на което дори и очите загубиха
невинния си син цвят и позеленяха.
- Сега ще видиш ти, малкия! Да боядисаш така големия си брат?!
Това ще бъде обица на ухото ти! – гневно извика позеленялата
уста на Дядо Кледа, докато ръката му изваждаше от кутийката една
голяма златна обица, която запратена със сръчна ярост, се закачи
и увисна на лявото ухо на Вюр. Веднага след нея излетя и Дядо
Коледа, стремящ се да достигне черната брада на брат си, за да я
отскубне. Стремителният му скок, обаче, не успя да посдигне
целта си, защото преди да улови дългата, черна брада, един
отблясък от обицата на Вюр, като дълъг златен лъч попадна в
очилата на ДядоКоледа и, увеличен от диоптрите, го заслепи.
Падайки на земята, тъкмо пред огромните обувки на лошия си брат
и съзирайки с болка празните си ръце, Дядо Коледа разбра, че и
втората му магия се е върнала като бумеранг към него, а високо
над главата му ехтеше неистовият смях на злото. Тогава гневът се
надигна още по-неудържимо в него, замъгли още повече погледа му
и, почти невиждащ, малкият възрастен човек напипа последната
магическа скъпоценност в кутийката. Това беше една рядка и скъпа
седефена раковина, на която Дядо Коледа разчиташе да улови и
погълне омразния смях, който безумно извираше от гърлото на
огромния черен гигант, който преди много години беше неговото
обичано, малко братче.
Без дори да става от земята, с ловко движение на дясната си
ръка, целещ се наслуки в пространството по посока на смеха, Дядо
Коледа хвърли раковината, толкова високо, колкото можа. Миг след
това, като от мощен високоговорител, сякаш изливащ се направо в
ушите му, прокънтя оглушителният смях на Вюр, който седефената
раковина пое, задържа за секунда и, многокрано усилен, върна
обратно, право към мястото, от което беше хвърлена. Това вече
наистина беше прекалено! Несполучил и с последното си магическо
средство, позеленял, ослепял и оглушал, както от собствените си
несръчни магьосничества, така и от напълно основателна ярост,
Дядо Коледа, без да мисли какво точно прави, подскочи нагоре,
протягайки ръце към посоката, където очакваше да е брадата на
брат му. Ръцете му пак останаха празни, но смешният стар човек
отново се хвърли нанякъде, в търсене на злия великан, когото
трябваше на каквато и да е цена, сега, или никога, на живот и на
смърт, да победи!
- Ще те хвана, Вю-ю-юр! Ще обезвредя злата ти сила и ти няма
повече да пречиш на хората да получават подаръци и да бъдат
щастливи в Коледната но-о-ощ! – викаше с всичкия си глас добрият
разярен човек и се мятяше като луд, но все не успяваше да
достигне до Вюр.
- Напротив! Ще ти преча! – долетя до слуха му гласът на лошия му
брат. – Не искам никой да получава подаръци и да бъде щастлив!
От сега нататък, на Коледа всички ще бъдат самотни и нещастни,
също като мен!
Това наистина беше гласът на Вюр! Но как странно звучеше той!
Някак си уморено и тъжно се чуха заканителните думи, но в тях
нямаше заплаха, а само някаква дълго таена мъка, която сега
вземаше надмощие над злобата, започваше да дави гласа и да го
променя, така че, ако го слушаше някой, който не бе го чувал
отдавна, нямаше да го познае.
Този глас влезе в ушите на възрастния човек, проникна в главата
му, стигна до сърцето му и го върна безкрайно много години
назад, когато те с по-малкото си братче играеха на снежни топки
под големите ели, а до тях кротко лежаха елените. Дядо Коледа се
огледа, видя че и сега от едната му страна кротко лежат елените,
а от другата му страна един огромен черен гигант, седнал в
снега, тъжно плачеше. Господи, та това беше Вюр, малкият му
непослушен брат, с когото колкото се караха и сбиваха, два пъти
повече се обичаха! Това беше тъжният, пораснал вече Вюр, който
страдаше, озлобен от самота.
Тогава Дядо Коледа разбра, че злото сърце на Вюр е измислица, а
само тъгата и самотата го правеха лош. “Той е толкова малък и
сам, - помисли си Дядо Коледа, - и никога не е получавал
подаръци!” И като протегна напред ръка, пое от очите на тъжния
великан една падаща сълза. Сълзата се задържа в набръчканата от
годините длан, трептяща и топла, мъничка и искряща като безценна
перла.
- Погледни тук, Вюр! – каза Дядо Коледа, като поднасяше шепата
си обратно към очите на брат си. Гигантът се поприведе, взря се
в сълзата и в нея се огледаха очите му. Той продължи да гледа и
в един момент видя, че тези очи, които го гледат отсреща и много
приличат на неговите, вече на са неговите собствени, отразени в
сълзата, а са очичките на едно мъничко момиченце. То седеше в
добрата длан на голамия му брат и се усмихваше със същите големи
черни очи, каквито бяха неговите, когато беше малко дете.
- Направих ти подарък, Вюр! Това ще бъде твоята дъщеричка, за да
не си вече сам и да имаш кого да обичаш. Вземи я! – каза Дядо
Коледа, който се чувстваше странно щастлив, правейки за пръв път
подарък на своя брат, и питайки се дали и другите хора, като
него, забравят най-близките си?
- Дъщеричка? – взираше се в мъничкото същество великанът, още
невярващ на щастието си – Не...
- Да! – потвърди големият брат.
- Неда! – изрече нежно Вюр, чието сърце се изпълваше с едно ново
и непознато до сега чувство на бащина любов. – Ще се казва Неда!
И като пое момиченцето в огромните си ръце, той го назова с име,
което само се беше родило, в последния спор между двамата братя.
Детето, мъничко като снежинка в големите ръце на своя баща,
протегна ръчички и го прегърна. От прегръдката между дете и баща
бликна топла обич, която ги обви като пашкул на пеперуда и те
останаха в него, дълго ли, кратко ли, никой не разбра.
Дядо Коледа, забравил за времето, гледаше умилен и се радваше на
най-великото вълшебство, което беше правил до сега. Като в
просъница той чу, че край него изпръхтяха елените, нервно
потраквайки с рога и това го извади от унеса. Озърна се и разбра
,че денят вече преваляше, не след дълго, слънцето щеше да си
легне зад кратера на изгасналия вулкан и щеше да настъпи нощта.
Беше време да се прибира в своя дом, където го очакваха, с
тревожни сърца джуджетата, да им разкаже за стореното добро и от
утре да започват опаковането на подаръците! Затова той взе в
ръце поводите и преди да се качи на шейната се обърна към Вюр,
за да се сбогува с него:
- Братко, - започна Дядо Коледа, но преди да изрече думите за
сбогом, една нова мисъл го осени, - братко Вюр, в ателието имаме
нужда от талантлив художник, не искаш ли да дойдеш с мен и да
нарисуваш коледните картички?
- Да нарисувам коледните картички ли? – попита великанът, слисан
от неочакваното второ щастие, което му се случваше само за един
ден, - Разбира се че ще нарисувам най-хубавите коледни картички
за теб, големи братко, почакай само да си взема четките! – каза
щастливият Вюр, и понечи да тръгне към двореца си, но като се
обърна видя зад себе си нещо много стъписващо. Замъкът го
нямаше! От студените му стени бяха останали само купища черни
камъни, кулата му самотно стърчеше в небето, но в следния миг
върхът и се разтрепера, някак заплашително, но и смешно се олюля
и рухна, без много шум, като да беше построена от картонени
детски кубчета.
- Но...но, това беше домът ми! И четките ми бяха в него! –
засуети се притеснено художникът, - С какво ще рисувам сега?!
- Четките ти бяха черни, Вюр, джуджетата ще ти направят нови, с
красиви, цветни бои! Хайде, качвай се в шейната! – повика го
Дядо Коледа, които вече бече заел мястото си зад елените.
- Хайде, ще се качваме в шейната, мило мое дете! – нежно обясни
големият Вюр на малката Неда, която кой знае как беше успяла да
вземе в ръчички захверлената изумруденозелена четка за рисуване
и вече беше изцапала нослето си със зелена боя.
Видът на момиченцето напомни на Дядо Коледа за собствения му
смешен вид, това внезапно го развесели и опъвайки силно
поводите, през смях извика:
- Хо-хо-хо-о-о! До вървим, Неда, да измием от себе си
магическата изумрудена боя! Скъпоценностите не са направили
щастлив никого, а магиите – още по-малко!
Шейната вихрено се понесе в настъпващата тиха вечер, а зад нея
останаха черните руини на замъка, засипвани от едър, пухкав, бял
сняг.
