Беше привечер. Декемврийска, студена. Изпълнена с предпразнична суета. Мене това не ме засяга, защото не ходя на работа и мога да си позволя просто да вървя по “Раковски” и да зяпам. И там го видях, по-точно го чух и се стреснах. Хо-хо-хо. Дядо Коледа в човешки ръст някак си странно хвърляше гюбеци. До него стояха две малки циганета, които правеха същото. И струва ми се бяха безкрайно щастливи, че Дядо Коледа играе кючек, а може би си мислеха, че механичният Дядо Коледа е циганин, също като тях. Хо-хо-хо остана зад гърба ми. Там остана и механичното щастие на циганетата.

ДА НЯМАШ И ДА ИМАШ

Във фоаето на БНТ имаше скупчени доста хора. По-скоро притеснени родители с децата си. Дойде някакъв асистент и отведе децата. Щели да снимат някаква коледна песен в трето студио. Приятно развълнувани родители оживени жужаха във фоаето. Аз проследих децата и влязох в студиото. Изнервен режисьор подреди децата. Операторът си оправяше осветлението.
А възрастна жена попита ще има ли нужда от грим. Режисьорът каза, че нямало нужда, но тъй като коледната песен била нещо прочувствено, нещо от рода “Дядо Коледа прости ми моля ти се от душа” да им се сложат на всички деца под оченцата по една капка глицерин. Възрастна жена започна да им слага капчици изкуствени сълзи. И когато стигна до най-малкото глицеринът свърши. Като разбра това малкото момченце погледна другарчетата си с неизмерима жал в очите и ... И се разплака с най-истинските и чисти детски сълзи на света.

МИНАВАТ ХОРА ПОКРАЙ МЕН. ВЪРВЯ ПО ВИТОШКА.

Осветени витрини вече тъй празнично блестят. На един ъгъл купувачите внимателно избират от голям куп елхи. Оглеждат колко е висока, разклонена ли е и когато намерят това, което им трябва, плащат и си заминават, понесли коледното дръвче. А аз се сещам за онова много късо двустишие:

УБИЙСТВО ПО КОЛЕДА

Убитите елхи посмъртно
със ордени блестящи
наградихме.