По едно време около Иванка Иванова се нароиха толкова много приятели, че даже задминаха по брой и мечтите й. А пък Иванка Иванова бе мечтателка, ах, rêves et souvenirs, както казват французите, и мечтите на Иванка Иванова бяха безбройни. Повече и от звездите по небето.

И като станаха приятелите на Иванка Иванова повече от мечтите й, тя спря да мечтае. Не защото не искаше, а защото не й оставаше време. “Или ще имам приятели, или ще мечтая да имам. А сега, като имам, за какво ми е да мечтая за тях? По-добре да имам това, което имам, отколкото да мечтая да имам онова, което нямам”, мислеше си Иванка Иванова. И от имане даже не й оставаше време за дишане.

Приятелите на Иванка Иванова бяха приятно настроени и още по-приятно се настройваха, когато тя казваше: “Добре, добре…”. А щом кажеше: “Не е добре, не е добре…”, оставаха с един по-малко.
И така, един по един, с едно по едно “Не е добре” многото приятели се разсприятелиха с Иванка Иванова. Ей така, без да я чакат да си помечтае за други. “Сега, като нямам това, за което мечтаех, по-добре пак да мечтая да имам това, което имах – мислеше си Иванка Иванова.

– Само не разбирам, защо като казвах “Добре, добре…”, имах много приятели, а като започнах да казвам “Не е добре, не е добре…”, нямам приятели”.

Един ден, унесена в тези мисли, ах, rêves et souvenirs, както казват французите, Иванка Иванова се блъсна в едно дърво и от листата се подаде главата на едно сребърно птиче.

-Ти мари, Иванке, във Франция ли си расла? – каза птичето. – Какво ходиш по улиците, без да внимаваш, и се блъскаш в дърветата? Не знаеш ли какво са казали хората на български език: “Интересът клати феса”. Аз ли да ти давам акъл, както става в приказките?

И птичето се скри обратно в листата. Все едно, че никога не го бе имало.