Един априлски следобед, няколко месеца преди смъртта на Ерих, с Боби го заведохме на езерото на десет мили навътре в гората – кръг проблясваща синьо-черна вода, оградена от борове. По това време на годината то бе изцяло наше.
- Първото плуване за сезона – обяви Боби след като слязохме от колата. – По стара наша традиция.
- Красиво е – каза Ерих.
Беше съвсем измършавял. Краката го боляха и почти не можеше да върви – болестта напредваше по-бързо, отколкото при повечето хора. Лицето му се бе променило през зимата. Очите му бяха се уголемили, а брадичката му бе станала някак по-ъгловата. Вече си личаха очертанията на черепа му.
- Не сме идвали от миналото лято – казах аз.
Помогнахме на Ерих да преодолее кратката пътечка, която се спускаше до посипаната с борови иглички ивица пръст край водата. Езерото бе невероятно тихо – беше твърде рано за бръмбарите, водните кончета и отраженията на листата. Преди по-малко от месец на сенчестите места все още е имало сняг. Стволовете на дърветата бяха влажни и живи като козината на животно, а слънцето бе топло, но зимно бяло, все още срамуващо се да се обагри в по-тъмните си цветове, които щеше да придобие през май. Във водата се виждаше отражението само на един облак с форма на пура, простиращ се от единия до другия бряг. Застанахме на тесния плаж. Боби хвърли плосък камък, който заподскача по гладката и неподвижна като огледало повърхност на водата.
- Плувате ли тук през лятото? – попита Ерих.
- Да. Но през лятото е пълно с хора. Това е местният Кони Айлънд. Само да ги видиш. Бебета, кучета, осемдесетгодишни бабки, които плуват голи.
Той кимна печално. Съжалих, че му напомних за лятото – сезон, който може би нямаше да доживее. Все още свиквах със сложната система от любезности, която се използва при общуването с болни. Все едно да посрещаш обеднял роднина, когато собствените ти дела вървят добре – благодарение на незавидното му положение си даваш сметка колко много общо има благосъстоянието ти с почти всичко, което вършиш и казваш.
- Е, ще влизаме ли? – попита той.
- Водата е лед – отвърна Боби.
- Ти каза “първото плуване за сезона”. Каза, че е традиция.
- Само на думи – казах аз. – Дойдохме просто да го видим. На водата й трябва още поне месец, за да се стопли.
Макар че според мен той просто се шегуваше, по гласа му си пролича, че наистина много иска да влезе във водата. Не можеше да се съобразява със сезоните – докато водата се стопли, може би вече няма да е в състояние дори да ходи. Пък и да може, едва ли ще посмее да изложи на показ уродливото си тяло пред тълпата непознати, които ще са вече тук.
- Наистина ли искаш? – попитах го аз.
- Да – отвърна той по детски настоятелно.
- Хубав начин да пипнеш пневмония – каза Боби.
- Добре, да го направим – казах аз. – Хайде, водата е добра. Върху нея няма лед поне от три седмици.
- Ти си луд – каза Боби.
- Това е факт. Хайде, Ерих, да влизаме.
- Недей – каза Боби. – Студена е.
Започнах да се събличам, Ерих също. В събличането ни нямаше нищо предизвикателно и престорено – никакъв намек за секс. Или ако го имаше, той бе дълбоко скрит, както е при състезателите по водна топка преди мач – любовта към тялото, достатъчно щедра и свободна, за да се разпростре и върху другите тела, просто защото ги има и защото повече или по-малко си приличат с твоето. Докато Боби ни осведомяваше колко сме безразсъдни, ние смъквахме якетата и обувките си и ги хвърляхме на земята. После се изправихме голи в топлата бяла светлина. Накрая Боби се предаде и взе да се съблича, защото не искаше да бъде изключен от участие в грешката, която не можеше да предотврати.
През това време ние с Ерих стояхме един до друг и съзерцавахме езерото. Срамувахме се да се погледнем, макар че аз го виждах добре от мястото си. Ръцете и краката му бяха възлести при ставите, целите покрити със ситни лилави петънца. По гърдите и корема му също имаше белези като стари почти заличени татуировки. Обзе ме погнуса, не само защото тялото му бе толкова променено, а и защото толкова явно си личеше, че е болен. По джинси и риза пак изгледаше зле, но не чак толкова; гол изглеждаше като въплъщение на самата болест. Като че всичко човешко в него бе изядено и заменено с нещо друго.
Протегнах се и хванах ръката му за да предпазя и двама ни. Съжалих го – една изплашена душа, не по-добре подготвена за смъртта, отколкото бих бил аз, ако в този миг болестта нападнеше и мен. Лицето ми пламна.
- Готов ли си? – попитах.
- Готов съм.
Нагазихме заедно във водата, докато Боби още смъкваше джинсите си. Първото усещане бе за топлина – тънък слой позатоплена вода на повърхността Но отдолу бе парализиращо студена.
- О! – възкликна Ерих като нагази до глезените.
- Може би идеята не е чак толкова добра – казах аз. – Искам да кажа, за теб.
- Не. Да влезем малко по-навътре. Искам да...Просто искам.
- Добре.
Продължавах да държа ръката му. За пръв път почувствах някаква близост с него, въпреки че се познавахме от години и бяхме правили любов стотици пъти. Продължихме напред с малки стъпки по пясъчното дъно. Съприкосновението на всеки следващ сантиметър от телата ни с водата бе истинско мъчение. Самият пясък бе като лед под краката ни.
Боби ни настигна.
- Вие сте луди! Напълно луди! Ерих, разполагаш с две минути. После те вадя.
Говореше сериозно. Щеше да вземе Ерих на ръце и да го изнесе на брега. Бе свикнал да вади глупаци от леденостудена вода още откакто бяхме деца.
Все пак, имахме две минути. Влязохме по-навътре. Водата беше бистра. Покрай краката ни трепкаше мрежа от светлина. Край нас се стрелкаха малки рибки, видими единствено по сенките, които хвърляха по дъното. Боби беше сериозен и напредваше упорито като параход. Бе пълната противоположност на Ерих – с времето бе напълнял. Коремът му беше изпъкнал и широк. Малкото медальонче от медно-червени косъмчета на гърдите му бе потъмняло и се бе разраснало чак по раменете и гърба. А аз оплешивявах – челото ми бе станало с четири сантиметра по-високо, отколкото преди десет години. На тила си напипвах кръгче с оредяла коса.
- Не е зле – каза Ерих. – Приятно е.
За мен обаче си бе истинско мъчение. Но го разбирах – за него това бе силно усещане, идващо от външния, а не от вътрешния свят. Той се сбогуваше с определен вид болка.
- Трепериш – каза Боби.
- Още малко.
- Добре. Още една минута.
Стояхме заедно във водата и наблюдавахме плътната редица дървета на отсрещния бряг. Това беше всичко. Заведохме Ерих да поплува за последен път, както се оказа, а нагазихме само до коленете. Но докато стоях там нещо се случи с мен. Не знам дали ще мога да го обясня. Нещо се пропука. Дотогава бях живял заради бъдещето, в състояние на непрекъснато очакване, което изведнъж приключи докато стоях гол в плитката ледена вода заедно с Боби и Ерих. Баща ми бе мъртъв; вероятно аз също умирах. Майка ми имаше нова прическа, бизнес и млад любовник – нов живот, по-добър от предишния. Нямах свое дете, но обичах чуждото като свое. Не бих казал, че бях щастлив. Да си щастлив е проста работа. Просто ме имаше, може би за пръв път в съзнателния ми живот. Моментът не бе необикновен, но беше мой, изцяло мой. Изпълваше ме докрай. Осъзнах, че дори и да умра скоро, ще знам, че съм осъществил връзка с живота си, с грешките и абсурдните му постижения. Шансът да си един от тримата голи мъже, застанали в плитката студена вода. Нямаше да умра неосъществен, защото съм бил там, точно там и никъде другаде. Не казах нищо. Боби обяви, че минутата е изтекла и изнесохме Ерих на брега.
