КОМПОЗИТОРЪТ
КРАСИМИР КЮРКЧИЙСКИ: Не можеш да говориш на един чужд език така добре,
както би говорил на своя собствен
Красимир Кюркчийски е роден през 1936 г. в Троян. Завършва
композиция при проф. Панчо Владигеров в Българската държавна
консерватория през 1963 г., а по-късно специализира при Дмитрий
Шостакович.
Автор е на едни от най-популярните български хорови песни –
“Пиленце пее, говори”, “Бре, Петрунко”, на балета “Козият рог”,
на редица симфонични произведения, на филмова и театрална
музика.
Именитият композитор идва във Варна на 13 май за откриването на
Европейския музикален фестивал в зала 1 на Фестивалния и
конгресен център, където ще бъде изпълнена неговата най-нова
творба - Симфония №2 "Литургична".
- Как се роди вашата Литургична симфония?
- Тя е посветена на моите най-близки хора – майка ми, баща ми,
брат ми, които починаха. Не съм до такава степен религиозен, че
да вярвам сляпо в господ, но съм сигурен, че има някаква сила и
че духът на мъртвите не може да изчезне. Не обичам да ходя на
гробища, защото това е свързано с мое много голямо преживяване,
не обичам да ходя на гробовете на моите близки. Единственото,
което можех да направя, е да посветя една музика на тях, която
да бъде заупокой на техните души. Творбата е замислена доста
отдавна, даже бавната част, която беше заупокой, беше зачената
мога да кажа преди 10 – 12 години. Но все така се случваше, че
не можех изцяло да я обхвана, за да напиша тая симфония. Трябва
да Ви кажа, че творческият процес, това е една болест.
Енергията, защото музиката е енергия, която се събира и
акумулира в мен, трябваше да бъде пренесена на нотния лист.
Забелязал съм даже лично за себе си, че в мен битуват,
съществуват като че ли двама Красимировци – единият, който е
всекидневен, когото хората познават – с майтапите, с шегите, с
всичките човешки недостатъци и достатъци, и другият – този,
който пише. Разликата е огромна. Когато пиша, аз не се намирам в
нормално състояние. Това е трескавост. Не спя спокойно. Музиката
и нощно време седи в мен. Затова, след като всичко вече беше
узряло у мен, написах Литургичната с много, много труд и много
любов. Не съм мислил за никакви модерни течения, за никакви
канони и за това какво ще кажат така наречените критици. Написах
я с това чувство, което мен ме удовлетворява и което
предполагам, би трябвало да стигне до слушателя. Ако съм успял,
то значи аз съм изпълнил целта си.
- За пръв път новата ви творба беше изпълнена на Мартенските
музикални дни тази година. Рядко се случва съвременно
произведение да напълни със сълзи очите на публиката, но точно
това стана в Русе.
- Присъствах на премиерното изпълнение на моята Литургична
симфония под диригентството на Георги Димитров. Първо трябва да
благодаря на Георги. Той получи една партитура, на която
трябваше да вдъхне оркестровия живот. И това е процес,
равнозначен на моето творчество. Трябваше да вникне в тази
материя, да изкара тази музика от нотите и да я поднесе на
публиката. Много му благодаря. И на целия оркестър, разбира се,
тъй като, когато оркестърът свири с любов, това се усеща. И
смятам, че резултатът беше много, много добър. Останалото са
много интимни неща.
- Тук е моментът да ми кажете няколко думи относно усещането
за националната идентичност на българина и българската музика.
- Вижте, това нещо човек или го носи, или го няма. Тези, които
го нямат, търсят някакви обиколни пътища до публиката, хващат се
за модерни течения, за това, което в момента е актуално или е
било актуално пред известно време. И го афишират, като че ли
това ще бъде музиката на нашето поколение или на нашето бъдеще.
Разликата обаче е една – че тази музика не е присадена на
българска почва, тя е чужда. Не можеш да говориш на един чужд
език така добре, както би говорил на собствения си език. Понеже
от малък съм закърмен с народната ни песен, имах и щастието да
работя с ансамбъла “Филип Кутев”, а след това бях и диригент на
Радиохора за народни песни, който по-късно получи името
“Мистерията на българските гласове”. И именно тогава направих
тези записи - тези четири диска, които сега обикалят света.
Просто това ми е в натюрелът. При мен то не идва с някакво
усилие. А е от факта, че съм потопен в звуковата атмосфера на
фолклора.
- Това, че живеете в Боженци, сигурно също има значение, пък
и едва ли е случайно.
- Това е свързано и с моя живот в Боженци, разбира се. Посетих
това място преди 40 години и се влюбих в него. Преди 25 години
успях да си построя къща и да се изселя за постоянно тук. Живея
в центъра на София, където дърветата увяхват през август от
бензинови изпарения, а шумът и блъсканицата са нещо невероятно.
Е, какво ще прави там един творец? Творец, който вече не е в
бизнеса – по-рано ме търсеха и в киното, и в театъра, а сега
вече не съм обект на тяхното внимание и естествено ще си търся
своето собствено спокойствие. И го намерих в Боженци. Точно тук
написах може би най-хубавите си неща. В София написах балета
“Козият рог”, ама тогава се бях затворил на тавана и не живеех с
никого и благодарение на това го написах. Плюс това бях много
по-млад и много по-надъхан – просто живеех с “Козият рог”
тогава. Точно от тези неща се получава и моят стил. Помня много
добре 1966 г. , тогава моят Струнен квартет спечели Гран при дьо
Пари. Без да съм знаел, че партитурата е заминала за там, ме
извикаха да си получа наградата. Разбира се, закъснях, Владимир
Топенчаров беше тогава посланик във Франция и той получил
наградата вместо мен. И отивам аз с пет часа закъснение при
него, а той казва: Виж какво, ще се видиш по телевизията, но ще
бъдеш на моята възраст и с мустаци – понеже него го заснели.
Тогава дадоха официален прием в посолството – бил съм на 30
години между впрочем. А Квартета го написах на 20-годишна
възраст. Дойдоха всички светила в тази област – това е световен
конкурс, а го печели едно българче, което седи като наказано –
смутен, като че ли съм извършил престъпление. Откъде идвах? – От
София. Без понятие за такъв фестивал, за такава грандиозност, за
такова признание. И тогава председателят на журито ми казва:
“Г-н Кюркчийски, Вие печелите с Вашия Струнен квартет с бавната
част в Алегрото (това е една песен – “Грозданка”, която е
направена да звучи доста интересно), защото – вика – ние чухме
какви ли не композиции, но нито една национална творба. С това –
вика – спечелихте.” Е, аз сега какво да направя – да се откажа
от това? Защото ще бъде модерен за музиковедката Х или Y, но ще
се продавам за техните ласкави отзиви? Е това няма да стане. Аз
пиша за публиката. Каквото съм написал, не мога да се откажа от
него – едно харесвам повече, друго – по-малко, но винаги ще
харесвам последната си творба, а тя още не е написана.
- Как ще стои българската музика в Обединена Европа?
Всъщност, в тази област на изкуството влезли ли сме вече там?
- Ние непрекъснато влизаме и излизаме. Влизаме с желание, а
излизаме с нашите постъпки. Нима може една национална култура да
съществува без основните си ценности? Това, което е запазило
нацията ни, да бъде наказано в ъгъла на стаята, или по-скоро
извън стаята, зад вратата, а на официалната маса да бъдат
поканени евтина естрада, попфолк със съмнително качество и
изпълнители, които не са дорасли да пеят на рожден ден вкъщи, а
ги дават по телевизията, като че ли това са световните Борис
Христов, Калас и други... Това ще бъде Европа! И ние ще отидем
там с онова, дето му казват “Стар академи” ли? Или с “Биг
брадър”? И с това занимават общественото мнение, с това
възпитават тези, които утре ще станат хора, които утре ще
гласуват за тях и това ще бъде бъдещият наш така да се каже
елит. Каква ще бъде тази Европа? Докато в една Европа...
Случайно бях в Лозана и пристигат “Мистерията на българските
гласове”. Пяха в една катедрала, препълнена с млади хора.
Аплодисментите стигнаха не знам докъде. Такава публика в
България я има, я няма. А симфоничните концерти? На запад не
можеш да си купиш билет, а тука е пълно, само ако са световни
изпълнителите и няма българско произведение. Това е за
съжаление. Не знам дали при всичките други народи е така, но ние
не ценим това, което имаме. Първо чакаме да ни кажат – знаете
ли, това е нещо много качествено. А не да бъде казано тук и
тогава да тръгне навън. Ето това сме ние. Пък как ще ни приеме
Европа, никой не знае. Май не с голямо желание.
- С този неоптимистичен финал ли да приключим интервюто?
- Какъв ти оптимизъм? Какво е целият живот – това е да хвърлиш
камъче в една голяма вода, да станат вълнички и след това да
изчезнат. И никой няма да знае какво е потънало в тази вода –
човешки живот, музика, поезия, изкуство... Това е. За съжаление
е така. Ние, хората от нашата нация, не можем да ценим, защото
то е, как да кажа, в кръвта ни. Не обичаме някой да бъде
по-нагоре от това, което сме самите ние. Това е за съжаление.
