Спомени от неизживенимигове попълват 
белите петна на предстоящато ни минало.



На финала на лятото субтитри с мойто име видях.



Записвам си нещо за да не го забравя,
а за нещата, които зная, няма смисъл да пиша.

Където и да се местех, лунната пътека беше все срещу мен. 
Каква по-ясна покана от това.



Стоях на пейката в парка. 
До мен младежи пушеха марихуана.
За да не преча не след дълго отлетях.



Син листопад излита нагоре върху негатива на очните ми дъна.



Океанът и сушата спореха кой в кого се съдържа, 
но спорът беше не за съдържанието, а за формата.
/никой от тях не се беше возил на самолет,
гравитацията запази неутралитет/

Есенните листа опадаха 
и по дърветата се забелязаха миналогодишните мартеници. 
Те ще бъдат ориентир за обратния път на щъркелите.

Дъждът спря и облаците се отразиха в дъждовните локви. 
Това не бяха техните отражение, а самите те.

Зимата дойде и денят започна бавно да расте като надежда за пролет.

Преведох мислите си на наразбираем език 
и светът започна да ми кима разбиращо.

Събудих се след тежък сън, 
лека нощ да преживея.

На смрачаване високо над мен прелетясветеща птица, 
огряна от последните слънчеви лъчи.
Ако зората я завари в полет, 
тя отново първа ще светне и ще предизвика утрото. 



Оставям следи върху пясъка. 
Грешките ще заличи следващата вълна.

През зимния сън сънувах пролет. 
Когато се събудих беше лято.



Намерих монета. 
Беше ръждясала и никой нямаше да я вземе,
защото на никой нямаше да я дам.

Дълго търсих нещо, но не го намирах 
и реших, че нямам нужда от него. 
Сега го срещам на всяка крачка.

Четох книга със синтенции за красотата. 
Огледох се и се почувствах с готварска книга на самотен остров, 
изобилстващ от екзотични плодове и дивеч. 
Трябваше да събудя ловеца в себе си.



Един охлюв толкова дълго търси собствения си фосил, 
че се вкамени от очакване. 
Така и не разбра, че се е открил.

Късно започна, рано завърши краткото лято за зимен каданс.

Луната се огледа в морето 
и го изсмука със сламка – лунна пътека.



Днес в моя филм добър играх. 
За утре друга роля си избрах.

Мисълта за нещо трансформирай в дума. 
Изречи я и ще видиш, че се случва. 
За начало пробвай с пролетта след зима.



Хоризонтът е хоризонт 
само през погледа на вертикално изправен човек.



На ръката ми кацна премръзнала пеперуда, 
привлечена от телесната ми температура. 
Тъгувам за лятото без да знам, че нося в себе си 
37 градусова юлска жега. 

- Хайде да си играем - каза вълната на пясъчния замък.
- Не мога, ти ще ме разрушиш.
- А кой мислиш, че създаде пясъка от който ти си направен?
/милиарди бивши морски обитатели се замислиха/

Морето се надигна да съзерцава пълната луна 
и на сушата настъпи отлив. 
Съзерцанието ли е пресушавало океани преди милиони години?

Последният есенен лист падна. 
Това беше знак за пролетта.



Вълни от концентрични кръгове-мишени, 
улучени в целта от всяка капка дъжд в морето.

Първата лятна вечер завърши 
с мъгливо есенно утро.

Времето беше слънчево. 
Реших, че това е временно 
След малко слънцето се скри зад облак. 
Това доказа тезата ми. 
Не след дълго то отново се показа 
Това разби теорията ми. 
/за първи път се радвах на поражение/



Съобщиха, че ще има лунно затъмнение. 
Събраха се толкова много наблюдатели, 
че хвърлиха сянка върху луната и го предизвикаха.



Слънцето ме огря 
и предизвиках слънчево затъмнение за част от земята, 
очертана от собствената ми сянка.



След голямото наводнение през лятото, 
всички ние си спомнихме, 
че някога бяхме загинали при потопа.

По дърветата накацаха изнемощели кораби.
Пристаните приютиха птиците. 
Бурята безпомощно утихна.

Срещнах забързано за някъде куче.
- За къде може да бърза едно куче – се запитах. 
Може би то си зададе същия въпрос за мен. 
И двамата не получихме отговор.



Слънчо гледа слънчогледа, 
а слънчогледа слънчо гледа.

На пътя видях не знам откъде попаднала, 
все още дишаща риба. 
Казах си – на връщане ще я пусна в морето. 
Когато се връщах я намерих 
прегазена от автомобил.

Една риба се надигна от водата и полетя. 
После изчезна. 
Чак тогава гларусът, който я беше уловил стана видим.

Денят и нощта си смениха смените. 
Денят мина нощна смяна, нощта дневна. 
Почивни дни няма, почивни нощи – също.



Вятърът събира по пясъка забравени стъпки 
и ги отправя в други посоки
/в ефира настъпи задръстване/.

Ако се движиш срещу движението, 
светът минава по-бързо пред очите ти.



Еднодневка прилетя над столетник и промени живота му завинаги.



Умирам от жажда на брега на морето. 
Заровен в небето с глава дишаща в пяъска.



По пътя си настигнах костенурка. 
На финала разрах, че води с няколко обиколки.

Бързаш ли по пътя, ще настигнеш себе си. 
Има кой да питаш за посоката.



Срещнах познат. 
Не го бях виждал отдавна и реших, че е остарял. 
Ако не го бях срещнал щеше да си остане млад. 
Заради мен ли помъдрява светът?



Рибата агонизираше на сушата. 
Това не беше агония, 
а репетиция за бъдещия й живот като земноводно.

Намерих монета. 
След малко ме спря просяк и му я дадох. 
Почувствах се гузен, 
че го лиших от възможността да я открие сам.

Пролетта дойде и прелетните птици долетяха. 
Всъщност пролетта и птиците винаги са били тук. 
Просто аз се завърнах от дългата зима.



Белотата на снега е изкуплениетоза калта, която ще предизвика.



Космическата тишина в края на зимата преди големия пролетен взрив.



Новата луна слезеда пие вода от една дъждовна локва
и когато се напълни, нямаше в какво да се огледа, 
защото локвата беше пресушена.



Градивната единица на живата материя е клетка...
... в материалния свят не можем да бъдем свободни.