Спектакъла "Хъшове" -
дългоочакваното завръщане на родна сцена на Александър Морфов,
видяха варненските зрители в първите дни на международния
театрален фестивал. Представлението по повестта на Иван Вазов
"Немили-недраги", не само стана хит през изминалия сезон, но се
превърна в народо-психологически феномен. С режисьора Александър
Морфов, който от няколко години живее В Русия, говорим за
днешните хъшове, лудостта да поставиш Вазов и собствените
революции.
За съвременните хъшове
Ако по-някакъв начин говорим за това, че в последните години съм
повече в чужбина, навярно носталгията ми е помогнала да изпитам
други чувства. Но аз винаги и в България съм се чувствал като
емигрант и мисля, че много хора се чувстват като емигранти тук.
Именно това чувство дава тласък за представлението, защото моите
колеги - артистите, не са били в чужбина през това време, но
почувстваха това, което вие видяхте, което впоследствие и много
голяма част от публиката чувства. Да бъдеш емигрант в
собствената си държава е много по-тежко, отколкото да си
истински емигрант. Ние живеем в една страна, в която не
притежаваме нищо. Тя не е на нас самите, не е на нашите деца, а
на някакви безмозъчни хора, които я управляват, на някакви
посредствени типове, които дават правилата и ние сме длъжни да
се съобразяваме. Нима някой нещо може да направи в тази държава?
Аз се зареждам със злоба и ненавист всеки ден, като гледам в
какво се превръща държавата. Това е просто вик по изгубения рай
и всички тъжим по този изгубен рай.
За драматургичния материал
Аз винаги гледам да си намеря невъзможен материал, по принцип да
е труден за самия мен. Когато прочета едно нещо, в мига, в който
почувствам, че това нещо не може да стане спектакъл, веднага ми
се появява интерес да го направя. Това са предизвикателства,
които поставям сам на себе си и това беше едно от нещата, които
ме накараха да направя "Хъшове. Както преди ми казаха, че трябва
да си луд, за да се хванеш с Горки, защото през 1997 г. беше
най-голямата вълна на анти-руските настроения. Тогава за мен
беше предизвикателство да хвана На дъното. Същото е и при Вазов
- трябва да си луд, за да се хванеш с него. Но няма да крия, че
към "Немили-недраги"
имам дълбоко лично пристрастие.
За собствените революции
Всеки си има собствени революции. Лошото, е, че покрай новата
пиеса, която работя, започнах много да чета диагнози на психично
болни и в почти всички диагнози познах себе си. Но една от
най-шокиращите беше, че тревожна проява на психично заболяване,
почти неизличимо, е когато човек започне да страда от това, че
не може да промени света. Самият факт, че си си поставил за цел
да промениш света и страдаш от това, че не можеш да го промениш,
по някакъв начин ставаш психично болен. Всеки си има собствени
революции, но нашите са такива недостижими и затова сме всички
като болни и сме един екип.
Ние примерно не знаем как да променим системата, за да може
Крикор Азарян да преподава и да учи своите ученици. Това е една
хидра. Както и да го погледнеш - трябва да се смени
Министерството на образованието, Министерството на културата,
или да се взриви парламента. Всичко е по най-европейските
правила - има академичен съвет, има управление, има демократизъм
и един човек като Крикор Азарян е изхвърлен от академията с
всичките европейски демократични принципи. Ако тръгнем да правим
революция, това ще бъде изтълкувано като екстремизъм. В един
момент администрацията почва да се бори срещу личността.
За работата с екипа на Народния театър
Всички в тази група са честни, никой не е имал претенции за
нищо. Много точно сме намерили мястото на всеки, и той изпълнява
това, което трябва. Всеки честно изпълнява своята роля - това е
разковничето на успеха, не само на представлението, но и на
всяка партия, примерно. Всяка партия има поне 5-6 мършави овце,
които развалят всичко. Аз как мога да гласувам - всичко е
оплетено от мерзавци и мошеници. Нашите страхове са, че има нещо
по-силно от нашите желания и амбиции. Като че ли сме омагьосани.
Като че ли времето не подлежи на нашето управление, но се
надяваме, че все още има начин да променим хода на действието и
да възстановим някакъв Ренесанс, в който човекът е важен, а не
техниката и прогреса, колкото и наивно да звучи това.
