А.В. Да започнем така: правил ли си някога поръчкова работа за коледните и новогодишните празници?
М.Б. Не, никога. Но всяка година правя по собствено желание по няколко малки работи като подарък за празниците на най-близките си приятели.

А.В. Какво изобразяваш на тях?
М.Б. Пейзажи. Или елементи от природата. Има един шипков храст, който много обичам да рисувам, когато клонките му са отрупани със сняг.

А.В. Не те привлича традиционната образност, която върви с тези празници? Нямаш ли желание да рисуваш разлюлени камбанки с панделка или кученце с шалче под градски фенер?
М.Б. Не. Усещането ми за тези празници е винаги свързано със спомените от детството, с очакването за празника, което съм имал като дете. Имах усещането, че и природата се променя преди празника, става по-различна. Точно тази променена от очакването природа искам да рисувам. Снегът, който преди празника е сякаш по-пухкав и по-бял

А.В. Типично преди тези празници се възцарява някакво повсеместно чувство на внимание към тъжните и самотните, към онеправданите и нещастните в най-романтизирания смисъл на тези понятия…
М.Б. „Малката кибритопродавачка” е много хубава приказка, но не съм съгласен с тъжния й край. Някак си преди тези празници мислите ми са към Радичков и към неговите образи. Там намирам най-точно потвърждение на собствените си усещания. В очакването за празника не е нужно да има тъга.

А.В. И все пак, като гледам работите ти, чувството, което те извикват у мен е за лъчиста носталгия, ако мога да го нарека така. Сякаш едно дете си спомня за безметежното си детство.
М.Б. Да, абсолютно. Погледът на детето е чист и непредубеден и пълен с възторг. Затова се стремя да рисувам нещата през емоцията на детския поглед. Това, разбира се, не означава инфантилност. Просто се стремя, доколкото мога, да елиминирам натрупванията на житейския опит, които неминуемо се отразяват върху отношението на зрелия човек върху нещата.

А.В. И все пак, никога ли не си използвал религиозната картинност?
М.Б. В интерес на истината, веднъж съм рисувал работа с религиозни мотиви. Беше изображение на Младенеца в яслата по един примитив от Тревненската школа. Привлече ме първичната емоция, която това примитивно изображение носеше. Но това си остана еднократна работа в тази посока.

А.В. Когато рисуваш коледните си картички, ако мога условно да нарека така нещата, които спомена, че правиш за приятели, имаш ли някакво изображение, което да ти служи за еталон? Нещо, за което да си казваш: „Искам да постигна ето такова въздействие”. Имам предвид като сила на настроението, а не като посока.
М.Б. Веднага ще кажа „да”! Това е картината „Ловци в снега” на Питер Брьогел. Имам я на картичка и съм си я сложил така, че да я виждам лесно. Тя е един от образците ми за майсторство.

А.В. Там също има много сняг… Оставам с усещането, че обичаш снега?
М.Б. Да, много. Представите ми за тези празници винаги са свързани със сняг, със зимите от моето детство. Искам да разкажа един зимен спомен. Тогава Коледа се празнуваше по стар стил на седми януари. Целият декември беше много снежен, беше навалял огромен сняг, и точно тогава почина моят дядо. Споменът ми е как вървяхме в пъртината между преспите към гробището, а снегът блестеше около нас. Спомням си детското си объркване от контраста на недокоснатия бял сняг, който много ми харесваше, и тъгата на шествието. Някак си не можех да съвместя двете неща. Много години по-късно прочетох един разказ на Радичков – за едно дете, което ляга в пухкава бяла пряспа, за да остави отпечатъка на тялото си върху гроба на майка си. В този разказ намерих най-точната словесна формулировка на моите детски вълнения. Може би това е причината да свързвам Радичков със зимата и със снега и да мисля много за неговите образи преди празника.

А.В. С какво се занимаваш в момента?
М.Б. Рисувам зимна картина.