А.В. Дойдох да си говорим за коледни картички, а те сварвам да пишеш коледен разказ…
М.В. Да. Измислих разказ. С много смешни случки и сравнения.

А.В. Това някаква история от детството ли ще бъде? Обикновено по тези празници човек си спомня за детството…
М.В. Не, ще бъде хумористичен разказ – как Адам и Ева и техните ангели-хранители празнуват Коледа в Рая.
Но като спомена за детството… споменът ми за този празник е как баба ни събираше – мен, брат ми и братовчедите ми в нейната къща. Помня, че имаше икона, пред която гореше кандило, на печката винаги имаше кравайчета, а тя ни даваше торбички с дребни подаръчета – обичайните лакомства за децата, и ние много се радвахме. Тогава не знаех какъв е този празник, защото той официално не се празнуваше, и думата Коледа ми се струваше много странна. Питах други деца, но никой не я беше чувал. Което ме караше да мисля, че сигурно баба ми нещо се е объркала и това, което празнуваме в тях, е някаква ранна Нова година. Дори така го наричах в себе си – „Малката Нова година”. Защото после идваше Голямата – с елхата, подаръците, гостите… както си я знаем.

А.В. Затова ли рисуваш джуджета и снежни човеци? Като спомен от тези ти детски преживявания?
М.В. Не, те са от по-късен период. Когато моите деца ходеха на училище и пред Нова година получавах поръчение от учителките да правя празнична украса за класната стая. Тогава режех снежни човеци от стиропор, елени от картон и им слагах звънчета от станиол. Материалите за художници бяха оскъдни и трябваше да измислям всичко от подръчни средства.

А.В. А правила ли си картички специално за децата си?
М.В. Точно картички не, но винаги, когато украсявахме елхата в къщи, добавях и по нещо свое, обикновено импровизирано в последния момент: шишарка, която боядисвах златна с автомобилен спрей – излизах в стълбищния коридор, защото този спрей мирише ужасно задушливо. Или нови шапки на джуджетата-елхови играчки, защото оригиналните им винаги се чупеха – някогашните елхови играчки бяха много крехки. Използвах станиол от бонбони. Или режех от него звезди, които окачвахме по елхата. Оттогава ми е останало желанието някоя година да направя специални картички за празника, които да подаря на близките си, но все не ми остава време. Може би някоя година, някога, наистина ще го направя. Но все така се случва, че декември ми е периодът на най-усилно рисуване на други неща.

А.В. И като сме на тази вълна, имаш ли картина с коледен сюжет?
М.В. Рисувала съм картини, за които съм знаела, че ще бъдат коледен подарък. Имах една с коледна звезда. А имаше и една такава – едно семейство искаше да сложи в стаята на детето си картина точно за този празник. Понеже знаех, че ще е за дете, нарисувах композиция като от приказките – снежен човек, деца… Но понеже мисля, че във всяка картина трябва да има изненада, иначе не е интересно, сложих моята. Когато се рисуват играещи в снега деца, обикновено те си играят с кученце. А аз сложих малко лъвче. За да провокира въпроси в детето, да събуди любопитството му към света. Но такива картини съм правила рядко.

А.В. Защо? Нещо не ти допада ли?
М.В. Напротив, много обичам тези празници. В тях има дълбоко послание – събирането на семейството, пожеланието за обич и доброта. Това са дните, в които ми се струва, че никой не може да бъде лош и сякаш всички ставаме по-добри. Това са много светли чувства, които сякаш обгръщат цялата земя и се носят във въздуха.

А.В. Затова ли рисуваш елхи, които са като съставени от ярки кристали? Приличат ми на приказно разтопено сияние…
М.В. Това са много красиви думи и те ме трогват, но са само твоя фантазия. Това е странното с една картина – че всеки намира в нея това, което иска да види. И щом ти виждаш там елха, нека да бъде елха.

А.В. Разкажи ми за коледната или новогодишната картичка, която те е впечатлила най-силно?
М.В. Бях дете, може би около 10 годишна. Родителите ми имаха приятел, който беше капитан на кораб, и когато се връщаше от рейс той винаги ми носеше по някакъв подарък. Обикновено бяха шоколади или малки куклички, но веднъж, сигурно е било преди Нова година, ми донесе картичка. И тази картичка… беше по-голяма от обикновените и от дебел картон, а върху нея беше нарисуван дядо Мраз с чувал подаръци. А когато картичката се отвореше, върху отгърнатите страници имаше същата картина – дядо Мраз отива с подаръците към един град, виждат се къщите със светещи прозорчета и снежни покриви, играят деца, имаше езеро с кънкьори, кученца, свещи по прозорците… и с отварянето на картичката зазвучаваше мелодия. Тази мелодия ме прехласваше и аз исках постоянно да отварям картичката, за да чувам отново и отново мелодията. Майка ме заплашваше, че от многото отваряне картичката ще се изхаби и ще престане да пее, затова я криеше от мен — сигурно за да я запази за по-дълго, но аз тайно я намирах и продължавах да я отварям и затварям, а след това я връщах на мястото й, все едно, че изобщо не съм я пипала. И сюжетът й беше постоянно пред очите ми. Всъщност, дали може върху една картичка да се изобразят толкова много неща? Или въображението ми ги е допълвало… Сега има много музикални картички, но всяка една от тях винаги ме връща към тази първа пееща картичка.

А.В. Не ти ли се иска да нарисуваш нещо коледно, което по същия начин да омагьоса някой друг?
М.В. Коледа е веднъж в годината… а картината не живее само по празниците. Тя има свой живот и стои на стената 365 дни. Затова не искам да използвам толкова конкретни образи, каквито са коледните. За мен най-важното е позитивизмът на картината, който аз предавам чрез цветове. Искам цветовете ми да са позитивни. Сюжетът е второстепенен.

А.В. А какво ще стане с коледния разказ?
М.В. О, ще го допиша.