Малко се знае за Титий, на практика почти нищо. Привлечените от историята на кораба Арго и пътешествието към Колхида и златното руно се интересуват повече от Язон или пък от Херкулес и другите герои, спечелили си слава с тази експедиция; така че Титий е останал завинаги в сянка. Единственото, което със сигурност се знае, че бил от Беотия. Как Язон го е открил и поканил за плаването е неизвестно. Може да е имало и по-добри кормчии, но просто Титий да е бил свободен в момента, не е ясно. Във всеки случай, той приел да води кораба. Златното руно не го интересувало. Титий бил просто моряк, а това пътуване – поредната работа, на която се наел.

Поради устройството на кораба и работата на кормчията, която го държала далеч от веслата и колективния синхрон, който създава приятелствата, Титий минавал за саможив мълчаливец. А и работата му била такава – да се оглежда постоянно с четири очи, за да не обърка посоката на кораба. Останалите най-вероятно не се замисляли за важността на занятието му; за тях той бил просто един човек, който стискал едно единично весло, което отвреме-навреме обръщал в някаква посока по непонятна за тях логика. Изглеждало лесно, а и не особено трудоемко; но щом Язон го бил наел, те не коментирали.
Само Титий си знаел с какво се наема, когато се съгласил да води кораба през непознатия понтус, из който малцина били плавали. Сигурно е бил със самочувствието, че е добър моряк, и е бил уверен, че ще се справи. Може би го е блазнела славата да открие нов морски път, а може просто възнаграждението да е било добро. Във всеки случай, поел кормилото на Арго с обещанието, че ще отведе героите благополучно до далечната и непозната Колхида. Единственият му ориентир била дъбовата горичка, в която греело златното руно. Титий се надявал светлината му да се вижда отдалече; по него време лоции за понтуса все още нямало.

Как ли е изглеждал Титий? Художниците не са оставили неговия образ по вазите. Орфей с лирата си и Язон с единствения си сандал били много по-атрактивни и характерни обекти за рисуване. Затова можем да си представим Титий според собственото си въображение. Мисля си, че не е носел косата си накъдрена, както видно е била модата тогава; несуетният му моряшки нрав не би му позволил това. Представям си, че по-скоро я е оставял да пада права по раменете. Вероятно е била леко прошарена, но не много; по времето на експедицията Титий сигурно е бил в средата на трийсетте си години. Дали е бил с кафяви очи... вероятно, макар че аз си го представям със сини. Малко над среден ръст, по-скоро слаб, отколкото едър, леко приведен в раменете и с мускулести ръце от непрестанното стискане и насочване на кормилото.

*
Слънцето изгрявало над успокоеното море. Утрото било толкова лазурно и безметежно, че бурята от изминалата нощ изглеждала просто нереална. Само болката в схванатите рамене и конвулсивно стиснатите около кормилото пръсти напомняли на Титий, че тя наистина се е случила. И, щастливо чудо, след неуправляемото мятане сред бушуващите вълни, които подхвърляли цяла нощ кораба като дребна черупка, брегът бил съвсем наблизо и на него дори се виждали белите постройки на град.

Титий насочил кораба натам. Платното било прокъсано от бурния вятър, но все пак достатъчно здраво, така че, подложено на жизнерадостния утринен бриз, да подпомогне усилията на уморените гребци.

След като задал курса, Титий вече можел да си почине. Седял на издигнатото си място на кърмата и наблюдавал как гърбовете пред него се навеждали и изправяли в синхрон. Предвкусвал с наслада почивката на дългия ден в пристанище. Докато другите са на брега той можел да поспи в сянката на платното и тишина на огряната от слънцето палуба.

*
Привързали кораба към излъсканите от многото въжета колове на дървения кей. Било много рано и брегът бил безлюден.

Аргонавтите ставали един по един от пейките и с изтръпнали крака, несигурни след дългите часове седене, слизали на миришещия на смола кей като разкършвали раменете си.

Титий останал на мястото си на кърмата и ги наблюдавал. Никой не го попитал какво ще прави до вечерта, когато с нощния бриз щели да поемат отново на път. Той така или иначе никога не участвал в общите забавления.

Най-после Титий останал сам в отдавна чаканото благословено усамотение. Излегнал се на палубата и скръстил ръце под главата си в очакване на съня. Затворил очи и в златното сияние, което издигащото се слънце оставяло под клепачите му, си припомнил отминалата нощ. Огромните вълни, страховитата пяна в бездната между блъскащите се скали и носещите се по вятъра пера от опашката на гълъба, които като падащи звезди му сочели пътя в непрогледната тъмнина. Да, измъкването било на косъм. Титий въздъхнал успокоено, благодарил мислено на богинята-покровителка и обещал при първа възможност да й принесе в жертва гълъб. Понеже бил отговорен и сериозен, не пропуснал да допълни, пак наум, че не знаел кога точно ще стане това.
Наместил се по-удобно на голите дъски, от които вече започвал да се изпарява горчив мирис на морска вода, и зачакал съня.

Сънят обаче не идвал, вероятно поради преумората от тежката нощ. Титий упорито лежал неподвижно и стискал клепачи, но така и не могъл да заспи. Това го накарало да се понадигне и за разсейване започнал да се оглежда около себе си. Пред първоначално разсеяния му поглед гледката постепенно започнала да застава на фокус: пясъчен бряг, зад който започвал стръмен скат от бяла скала, а горе на равното бил градът. Погледът му по навик потърсил типичните за полисите постройки, но не ги открил. Очите му потърсили познатите сребристи листа на маслиновите дръвчета, но и тях ги нямало. Вместо това − непознати дървета, целите увити в растение, което приличало на лоза, но нямало гроздове.

Леко изненадан от откритието, Титий се поизправил и се вгледал по-внимателно. Градежът на къщите му бил непознат, те с нищо не напомняли на сградите в Беотия. А морето, което се плискало тихо край кораба, било прозрачно-зеленикаво, с голо пясъчно дъно, и нямало нищо общо с наситената синева на познатите му брегове.

Сънят окончателно избягал и Титий погледнал към небето. Слънцето следвало неотменния си ход и вече се било издигнало доста. Което означавало, че времето за отплаване се приближава, а по здрач Титий трябвало да хване отново кормилото и да определи курса. До него момент той нямал никакви притеснения. Знаел крайната точка – Колхида. Но сега тя някак си се размила в далечината на неясния сивкаво-зеленикав хоризонт и се стопила в горещата омара.

Безметежната застинала безкрайност на деня изчезнала. Титий, вече изправен на кърмата, продължавал да се оглежда за познат знак, дърво или скала, нещо, за което да е чувал от малкото моряци, завърнали се от понтуса; но не съзрял нищичко.

Слънцето наближавало зенита си.

Титий слязъл на напечения кей, който продължавал да е все така безлюден, прекосил нагорещения пясък и тръгнал да се изкачва по тясната пътека, изсечена в скалата. Надявал се тя да го отведе до агората, където очаквал мъдрите градски старци да са се събрали за вечните си ежедневни приказки, както им било обичай в Беотия.

Стигнал до площада, но и той бил празен, вероятно всички се били изпокрили от жегата. Титий стоял и оглеждал непознатото място. Нямало ги мраморните плочи на беотийските градове, излъскани от оживеното движение на хиляди крака; тук плочите били от непознат шуплест камък, пленил завинаги вкаменени мидички и охлювчета, а широките процепи между тях били пълни с барабонките от преминало овче стадо. Сградите наоколо били ниски и напукани. Титий се запитал дали да не потропа на някоя врата и да попита стопаните кой е този град, но решил, че това е под достойнството му. Все пак бил зрял мъж и моряк, а не някое изгубило се момче.

*
Някъде над къщите видял постройка, която му заприличала на храм, и решил да отиде до него. „Тъкмо − казал си той − ще принеса обещания жертвен гълъб”. Надявал се храмът да се пази от беловлас жрец и от него да разбере, каквото му трябва. По него време жреците знаели всичко. А може да е бил суеверен, както повечето моряци, и тайничко да се е надявал, че Атина, богинята-покровителка на експедицията, ще му даде знак за пътя.

Стигнал до постройката. По всичко личало, че наистина е храм, макар и малък и беден. Бил празен, както и градът под него. Титий обиколил под сенчестите колони и установил, че освен него няма никой. Дали, помислил си със свито сърце той, храмът не е изоставен? Не знаел какво да прави. Но си казал с надежда, че все някой може да дойде, и седнал на стълбите. И без това нямало къде другаде да отиде. Гледал как сенките на колоните бавно се удължават, а далече под краката му морето ставало все по-наситено зелено. Времето течало неотклонно и празно.

*
На земята пред сведените му очи се появила сянка и Титий вдигнал глава.

Пред него стояло босо момиче и го гледало безмълвно. По дрехите му Титий предположил, че е жрица. Разочарованието му било силно като отчаяние, но с последна надежда попитал за всеки случай:
— Ти коя си?
— Аз съм жрицата – отговорило момичето. Била почти дете, както я преценил Титий, присвил очи срещу слънцето. Била дребна и раменете й стърчали кльощаво над хитона.
— Кое е това място? – попитал пак той.
— Това е градът – отговорила веднага тя.
— Как се казва?
— Ами Градът – в гласа й имало изненада, че той не знае.
— А да знаеш накъде е Колхида? – попитал все пак той, макар да предчувствал отговора.
Както и очаквал, тя само свила острите си рамене, при което ключиците й изпъкнали още по-силно.
— Искам да принеса жертва – продължил Титий. – Нуждая се от напътствията на боговете – добавил неволно той.
— Днес нямаме гълъби, моряко – отговорила жрицата. – Но утре търговецът ще е тук и ще принесеш своята жертва. Ела утре.
Титий знаел, че утре е прекалено късно за него, но не й го казал. Вместо това свел пак глава към отпуснатите между коленете си ръце.
Жрицата приседнала до него.
— Откъде си? – попитала тя.
— Беотия – отговорил той.
— Далече ли е? – в гласа й имало детско любопитство – Разкажи ми за там.

На Титий не му се говорело, а и не се смятал за разказвач, но започнал да й разказва. Постепенно собственият му разказ го увлякъл и той забравил за проблема си, който си оставал все така нерешен. Разказвал за заоблените хълмове, обрасли с туфички лавандула, за маслиновите горички в равнините, за мраморните храмове с красивите кариатиди, а после за синьото море, в което играели делфини. Продължавал да разказва за всякакви неща, които мислел, че ще са й интересни, не си позволявал да спира, за да не мисли за предстоящото отплаване. Разказвал така докато сенките продължавали да се издължават и между колоните повял прохладният ветрец на късния следобед. Тогава разбрал, че е време да се връща на кораба. Станал и заслизал по стъпалата. На последното стъпало спрял и се обърнал, и той не знаел защо. Малката жрица стояла на мястото си и го гледала. Махнал й с ръка и тя му помахала в отговор. След това се обърнал и продължил да слиза. Докато вървял, пак се оглеждал около себе си, може би с последно очакване, че ще разбере кое е това място; но градът си оставал все така непознат.

Прекосил площада, като забавил крачка с подновена надежда, че някой все пак ще се появи, но мястото било също толкова безлюдно, колкото и сутринта.

Титий продължил към пристанището.

Язон вече бил на кораба и се разплащал с някакъв търговец на вино.
Другите започнали да пристигат един по един и да заемат местата си на веслата.

Орфей пристигнал последен, както винаги. Закъснял достатъчно, точно колкото Титий да си помисли, че няма да дойде и ще останат и на другия ден, а той ще може да принесе жертвения гълъб с отправена към богинята молитва.

Орфей седнал при веслото си, все едно че нищо не е станало.

Титий прекосил кораба и заел мястото си на кормилото.

Кастор и Полидевк вдигнали закърпеното платно и го нагласили по вятъра.

Здрачът се сгъстявал, бризът откъм брега набирал сила.
Веслата се вдигнали в синхрон, готови да загребат водата, гърбовете се привели и мускулите се напрегнали в очакване на движението.
Титий вдигнал очи към небето в търсене на съзвездията, но сводът над него бил тъмен. Погледът му се преместил към приведените в готовност гърбове на гребците, после към безкрайния мрак.

Язон погледнал въпросително Титий.

Титий хванал кормилото.
— Готов съм – казал той.
Язон дал знак, веслата се спуснали като едно, и в разлюляната от движението им вода планктонът заблещукал като разтопена лунна светлина.
И докато всички гледали в хипнотизиран захлас магията на това чудно явление, някъде високо, така че само Титий я видял, изгряла звезда. Щастливата звезда.

Художник: Пламен Монев