Вярваш ли, че може да има
такава лудост – да не ти се ходи до Париж? Оказва се, че има
– можеш да го провериш сам. Достатъчно е да си ходил там веднъж.
Но само веднъж. То е като втората книга, втората изложба или
като втория път с една и съща жена.
Когато един град е отнесъл с един удар дъха ти в предния век,
някак не ти се връща там – знаеш онзи фатализъм – да не развалиш
магията на спомена. Тогава тръгваш без вдъхновение, с онова
недоартикулано нежелание, което ти гарантира, че времето ще се
развали още на втория ден.
Купуваш си city map в няколко размера плюс всички възможни карти
за метро, RER и каквото дават там, напълваш си джоба и с цял
карнет билетчета за всеки случай и се стаяваш в себе си,
ослушвайки се накъде искаш да тръгнеш. Накъде? Ами на никъде.
Ти вече си ги чекнал всичкитеmusts – и Лувъра, и
Конкорд, и Пон Ньоф, и Монмартър, и Версай. А в битността си на
история, т.е. непроменимост, те наистина нямат нужда от твоето
второ чекване. Ти също нямаш. Достатъчно ти е разочарованието от
измитата и изстъргана до бяло Парижка Света Богородица.
Замисляш се съвсем сериозно дали да не създадеш едно Black Peace
движение в подкрепа на вековната мръсотия по храмовете. Да се
бориш за глобална забрана върху миенето на катедрали, джамии,
синагоги и т.н. по цял свят. Остава да видиш избелен и Свети Вит
в Прага! Защото какво е една катедрала без благородната си
чернилка. Срам за готиката. Бяло петно в градския пейзаж.
Съблеченост. Антиисторичност. Абе просто няма тяга, и това е.
Добре е да вали. Да падат листа, да е студ. За да се
свиваш в шала – нали знаеш, че шалът е задължителен по улиците
на Париж. Още по-добре е да нямаш ръкавици, та пръстите ти да
станат безчувствени от студа, докато чакаш на опашката пред Сен
Шапел. Ако и телефонът ти е блокирал, това е огромно предимство.
Да не си говорил от сутринта. Да си сам и много малък. Може да
си и болен, помага. Или поне да си настинал. Когато устните ти
почнат да посиняват от студ и безмълвие, редът ти трябва да
дойде и да влезеш. Вятърът в двора да те издуха заедно с
есенните листа към входа. Да пристъпиш в ниската уютност на
първия етаж и да забиеш поглед в изтърканите позлатени кралски
лилии от колоните до входа. Така няма да забележиш търговския
сектор по-навътре. Опипай лилиите с пръсти, нищо, че ще дойде
някой скучен да ти се скара. Докосването си струва – автентично
старо време. Благороден опип - като на онези зрели до сухо черни
гръцки смокини – кожа и кадифе. Бъркане под полата на историята
– забранено и сладостно.
После – нагоре. Преодоляваш бавно прихлупеността на етажа
и тръгваш полека по каменната вита стълба. С всяка стъпка
клаустрфобията те стиска все по-плътно. Дори въздухът става
камък. Не знаеш как успяваш да дишаш. Като вграден си.
Последните стъпки те смачкват. И тъкмо когато вече ти се иска да
побегнеш с рев надолу, стигаш пред процепа на една странична
врата и всички небеса се стоварват върху инквизираните ти от
безцветния мрак сетива.
И са толкова искрящи и издължени, че ги преживяваш като чиста
болка. Извисяващата им духовност те удря в корема. Изкарва ти
дъха , заменя го с етер или каквото дишат там на горните етажи
на духа и те оставя безутешен от осъзнаването на красотата.
Сърцето ти спира като в онзи дълъг празен миг след най-великия
ти секс. Трябва да седнеш, краката ти са подкосени. Но не
треперят, дори пулсът ти е станал някак лек и тих.
Забравяш да си тръгнеш. Нямаш часовник, колко удобно.
Сядаш на различни места. Наоколо има туристи, говорят на
различни езици. Но какво от това. Всичко в тази църква се случва
лично за теб. Витражите със страстите Христови са лично за теб.
Таваните с тънката си геометрия са лично за теб. Стенните ниши с
ненатрапчиви светци са лично за теб. Дори подът е лично за теб.
Ти си в мястото, което те издърпва директно нагоре. Без
посредничеството на свещеници, ритуали и дори без музика.
И вече си сигурен, че ако трябва да остане една църква в целия
християнски свят, това е Сен Шапел. Църквата, в която всичко е
лично за теб.
Разбира се, след нея не можеш да играеш повече на турист. Просто
заставаш на моста Шатле и се отнасяш в смрачаването на облаците.
Казах ли ти, че трябва да е привечер? Оставаш така до пълен мрак.
Връщаш се на земята с кратък фото лов на следи от светлините на
автомобилите – нали все пак си в града на светлините. После
сънуваш цветове и любов.
На другата сутрин ти е ясно, че с туристическата ти кариера е
свършено. Не искаш да виждаш нито една забележителност
повече.
Побягваш от всички и всичко.
Втория път е разколебано и дезертиращо.
Затова, ако си ходил само веднъж в Париж и е било страхотно,
просто пропусни твоя втори път. Влез в една единствена църква и
веднага бягай към глухата френска провинция.
Мърмори. Гледай мрачно. Разказвай наляво и надясно как не
ти е било гот... Но тайно от всички се стягай за голямото
приключение. Когато ще си готов. Когато ще го искаш със страшна
сила. Когато ще те боли, ако не го направиш. И когато ще имаш
целия си персонален хъс, за да се отдадеш до последно на
световния град. Кога? Когато се върнеш в Париж за трети път.
Тогава... Чукни си среща на фонтана Сен Мишел. И не
забравяй да целунеш истински жената, която ще пристигне там.
