Е, не беше на носа, (вляво от
него), но си беше… голяма… мазна, може би мастна, но при все
това тъй болезнена пъпка… Още в края на първия ден в Париж
усетих, че нещо расте току под лявото ми око. Неприятно, но
факт.
“Напипай гоо…”, ще да ме е посъветвал Азис.
Напипах го… Зрееше некаква ензимна ли, каква ли… но революция.
Или може би инволюция. Подкожна.
Днес получих потвърждение. Седмица и нещо, комай две след като
напуснах франсетата по некаква, трябва да подчертая,
преблагородна програма на културната дирекция на община Варна…
(Барабар Петко с юначините, дето се казва. Че и аз – “Десетият”,
имаше едно такова криминале, което тъй и не прочетох навремето,
ала както и да е.)
Та потвърждението, цитирам заглавната фраза: “Стресът изостря
кожните възпаления”. Зеленият Демокрит, дот ком, в края на
дописката обобщава: “Затова засегнатите от кожни проблеми може
би няма да е излишно да опитат да понамалят стреса в ежедневието
си”.
“Стрес е три”, беше написал някой. Някъде.
А аз се сетих за моя (вече) софийски амиго и бивш съученик в
Техническата гимназия, както му казват поновому (на школото).
Когато му разправих за тази гнусава история на лицето ми,
появила се в първия ден и изчезнала почти без следа в последния,
той набързо отсече: “От културния шок!”
И верно, макар и по повърхността на дълбоко заритите телесни
диспозиции на навика (по Пиер Бурдийо), но, като си помисля
малко, известен шок имаше (само известен; по Дерида, пак
франсе).
За първи път стигнах толкова на Запад.
Изръшкал съм Македонията, Истанбул, Златната Прага, но отвъд
“Желязната завеса” не бях минавал. (Нищо, че отдавна не е
актуална. Завесата, де.)
И ако перифразираме нашего брата, Ганьо, с ударение този път,
разбира се, на последната сричка, или Га Ньо, (да не се бърка с
Ги дьо…), хора, къщи, салтанати, и навсякъде “Бонжур!”,
“Мерси!”... И даже пари не искат…
Верно, парижани може да са лицемерни, но те обсипват с
любезности, на които не можеш да смогнеш да отвърнеш…
Камъкът от плещите ми падна още на летището в София, (впрочем
кацането беше по-добро от това на “Дьо Гол”)… Да не говорим за
хотела, където рецепционистката ни беше наистина сърдита…
