Знам, че да се пише за пътуване с
BMW петица в рубрика Off Road е кощунство (не става дума за Х5
все пак), но си имам оправдание. И то е в дестинацията. Защото
брилянтната немска магистрална машина ще ни отведе до подстъпа
към най-алпийските български места – Рила и Пирин.
На волана е Мирослав Христов. BMW-то е 545, в багажника му има
раница и куфар с обективи. Газта е до ламарината. Отнема се чак
когато head up дисплея удари 250. GPS-а записва max 251 и като
бие чертата на дистанцията, средната скорост се оказва 101, а
часовете 5. Не е лошо за един следобеден отскок Варна – Паничище.
Всичко започва от една координатна система – хоризонтал и
вертикал. Един архитект - човек, живеещ по определение от
преодоляването на хоризонталите, открива за себе си респекта към
природния вертикал – планината. И го открива като активност.
В петък следобед арх. Мирослав Христов оставя хората си от
варненското проектантско бюро Структура да довършват задачите за
седмицата, мята се на BMW-то и за вечеря е вече на Паничище.
Важно е да стигне бързо, много бързо. За да получи онова
блъсване в гърдите, което ще избие не само градския въздух от
дробовете му, но и подреденото му в проекти мислене. Спането
също е бързо. Още по тъмно е готов с раницата. Казва, че нагоре
се тръгва само с приятел. Макар да е ходил и сам.
Казва още, че е мързелив скиор и по-скоро прави фитнес сред
природата. „Не е скално катерене – настоява. – Изкачване е. Не
сме екстремисти, катерим ги върховете, но кротко.” Ски
инструктор е още от 1986. Новият поглед към планината в нейната
лятна версия му се случва през 2004. И има ясното съзнание, че
оттогава нататък това е неговият наркотик.
Мирослав Христов е роден е на 8 април 1959 в Генерал Тошево,
завършва Първа езикова гимназия във Варна през 1978, а през 1986
се дипломира във ВИАС, София. Създава Структура, бюрото, което
проектира няколко супермаркета Пикадили и отличения с награда на
САБ Ян Палах център.
Когато е в планината, арх. Христов мери времето в часове, не в
километри: „Два часа и половина са до езерата. Въртележката по
върховете през Сълзата и Окото иска 4 – 5 часа, още два ти
трябват до долу. От Мальовица до Рилските езера са ти 11 часа.
Ако закачиш и една неделя – губиш два работни дни от великото
ценно гонещо се време.” Говори за пътуванията си нагоре като за
набези. Стига му и един ден, за да зареди своята диващина – така
обича да мисли за отсъствията си от града. „Хората ги махам. Не
е важна твоята физика в тая природа. Това там си е енергия.”
Следват въпросите, които продължава да си задава всеки път: „Трябва
да сме наясно с употребата на природата. Как я караме? За фитнес
ли става дума, или за енергия? За говорене или за усещане? За
цял 11-часов преход може не повече от 5 минути да си говорим.
Нямаме нужда. Излиза, че говоренето е защита. Непознатите
любезничат ненужно, а близките хора много често сме заедно и си
мълчим. Не че няма какво да си кажем.”
Мълчанието на Рила е основният персонаж във фотографиите на арх.
Христов за този календар. Следват го снеговете на Банско. Това,
което остава извън кадър, е постоянно възпроизвеждащата се в
мисленето на архитекта опозиция природа – град. И усилията му да
вкара човещина в архитектурните форми.
„Архитектите сме функционалисти или формалисти. Сега има и
биоархитектура, но претенцията да бъдеш създател на природни
форми ми е малко фалшива. Или пък да бъдеш различен на всяка
цена. Аз съм функционалист. И малко циник. Най-хубавата къща,
която мога да направя? Тази, от която пленената жертва
максимално дълго да не иска да се измъкне. Някои ги харесват моите
къщи, въпреки че са ортогонални. Не си падам по пияните майстори.
Аз съм човекът ортогоналист” – отсича арх. Мирослав Христов в
края на поредната работна седмица, а куфарът с обективите вече
го чака в колата.
Посоката отново е Рила. Търсенето на трудния пейзаж продължава.
