Париж е град, в който клишетата
са верни.
Париж не е Франция, той е културната
и архитектурната столица на света.
С този град се свиква много лесно,
защото всички е направено за хора.
Така де, за човек, идващ от една разрушена страна,
културния шок е голям.
В Париж можеш да видиш на живо
всички платна на гениалните художници.
Можеш да пиеш вино на някоя пейка на брега на Сена.
Ако правиш това следобед и гледаш реката,
в която се отразяват последните бликове
на слънцето, веднага разбираш защо точно тук
са се появили импресионистите.
Възрастните хора са спокойни и усмихнати.
Удивително - никой не гледа злобно и не крещи.
Въпреки многото коли
в този осем милионен град няма трафик.
Гоген, Ван Гог, Сезан и отново на улицата.
Жените не носят грим и нямат високи токове.
Страшно много велосипедисти и никой не ги мачка.
Пардон, при всяко по-близко разминаване.
Невероятно усещане за лично пространство.
Лица от всички раси, които обичат града си и го пазят.
Във всяка катедрала - скулптура на Жана Д`арк.
Страсти – Републиката и Наполеон.
Стотици видове сирена и “Бордо”.
Париж – една разходка в друг свят и в друг век.
Цветя на гробовете на Едит Пиаф, Шопен
и бутилка бира за Джим Морисън.
Хвърлени монети във фонтана на Лувъра.
Вино и акордеонисти на Монмартър,
музея с кичовете на Дали.
Полет до София.
В самолета прочитам български вестник
и разбирам, че са станали две важни “самоубийства”,
разбирам, че бандата на Пръча е арестувана
и разбирам, че се прибирам в кочината.
А Париж ...
