По технически причини се наложи да открия изложбата на Стефка Георгиева в галерия ЮКА. Не помня какво говорих, но пропуснах да кажа важни неща.

Първо, че от многото млади и вече не съвсем млади автори тя е единствената, която поддържа твърдата линия на независим артист. Това директно означава, че нейните доходи са с неизвестен произход. Спокойно, данъчните няма да предизвикат заградителни действия от страна на отряда за борба с организираната престъпност.

Стефка даже не живее от въздуха, защото нейната вътрешна енерия е достатъчна, за да захрани няколко ТЕЦ-а. Тя е успяля да впрегне имулса на случайното в строга система от последователни усилия, които възпроизвеждат предвидими резултати. Тази система ни напомня за отсъсвието на фактора време при традиционните занаяти. Напомня ни го днес, когато ни пробутват тезата, че лесният начин е по-добрият.

Второ, че на следващия ден в градската галерия, Дария Васиянска откри юбилейната си изложба, свързана с нейната 80-годишнина. Но това са подробности. Този артист оцелява достойно над 50 години, без нито за миг да подгъне крак пред нопора на хегемона или пред сложните задкулисни съображения. За това е писано много, но не достатъчно. В каталога към изложбата е публикувана фотография от студентските години на Дария. 1955. Ателието на професор Илия Петров. Обсъждане на невъобразима и огромна фигурална комопозиция. Може и да си дописвам, но езикът на тялото ми подсказва, че тя вече не е там. Дария се рее в своя свят на безплътни херувими и мощни венери. Просто червено. Просто зелено. Просто е.

Дария Василянска. Стефка Георгиева. Те опънаха високо въжето на достойнството и за останалите играчи ще е много трудно да го надскочат. За други то ще е недостижимо препятствие за цял живот. Въпросът е поне да си го пожелаят.