|
Подозирам, че и вие сте от изкушените гледачи
на картини – тези, които след откриването на всяка изложба в
музея Георги Велчев влизат за минута в най-вътрешната зала –
святая светих на къщата, и хвърлят по един бърз поглед на
толкова познатите скалисти брегове на родния класик. Но наистина
набързо – почти през рамо – като едно бързо сверяване на
часовник. Всичко си е там, както е било - драмата на острия бряг
и вълните продължава по своите си правила.
Следва завръщане към новото време и съответния коктейл. После –
продължението в любима кръчма. И в едно от тези продължения
става ясно, че въпреки ненужно изобилните гигабайти снимки за
спомен и не само за спомен от Северното Черно море онази
прословута Арка на Георги Велчев – нещо като БГ вариант на парче
от Великденските острови, някак е останала подмината в off road
приключенията на цялата маса.
Кратко проучване на чаша показва:
Някой е посрещал пролетното равноденствие на стотина метра от
нея. Някой е спал в каравана на 70 метра от нея.
Някой е снимал голи моделки на 50 метра от нея.
Всички поотделно и на групи са яли рибена чорба при бай Пешо на
десетина километра от нея.
Последното обстоятелство се оказва решаващо за сплотяването на
екипа и на другата сутрин преследването на Арката на Георги
Велчев започва.
Основно асфалт, малко черен път, после – стръмно надолу към
онова място, което събира като във fish eye железните пътеки на
лодките в заливчето. Кое заливче ли? - същото, където някой е
спал в караваната си. Но това било отдавна.
Сега там е настанена чужда каравана, оборудвана като за
оцеляване при военни действия с всички прилежащи барбекюта. В
снаряжението на другия отбор присъства най-актуалната
фототехника по цялото БГ крайбрежие. Включително подводната
версия, взета на въоръжение от мъж в неопрен.
Смутени от толкова професионализъм, редиците на търсачите на
Арката се разкъсват, но продължават нататък, въоръжени с ...
телефони. Вятърът – постоянната величина на морския север –
отказва единствения член на екипажа, който не е забравил
фотокамерата си. И понеже е много рано – никой не се и сеща да
вземе на рамо скромната техника и да документира достигането до
артистичната цел.
Разбира се, откриват Арката – парче море в рамка от мрачни
скали, цъкат, викат си един на друг – недей толкова близо,
опасно е, гле’й к’ъв склон – една крачка още и си долу и т.н.
Следва разпръскване и след половин час всички са заедно в
специалното – разбирай най-тъмно - кьоше в кръчмата на бай Пешо
край фара в Шабла. Започва един от онези разговори, които
тръгват от карагьоза, минават през рой общи познати, докато не
открият пресечни фамилии, които да говорят нещо и на финландката
Тула, и на съдържателя на кръчмата. Тула пише някакъв груви
пътепис за Варна и бай Пешо веднага влиза в него с цялото
достолепие на рунтавите си бели вежди.
Отново разпръскване. Рибената чорба активира дори нахокания
носач на фотораницата и той успява на връщане да излезе с
получест от положението – снима арката, но с половин слънце –
толкова е останало. Тържествено обещава да се поправи на лято.
И за спомен от приключението напълва багажника с пресен лапад,
на който упорито продължава да казва лопуш, напук на местния
диалект и с усмивка към баба си.
Господи, какъв лопуш!
|
