Финландката пише книги за български градове, погледнати с окото на евроинтелектуалеца - малко еко, малко ърбън и много груви

Туула Паркусярви – Благоева идва за пръв път в България през 1979. Денят е 17 февруари, летище Варна – помни го заради страхотната буря. Води група финландски баби и дядовци. Туула е екскурзовод тогава.

„Всяка година бабите идваха на Златните за лечение – разказва тя – Инстернационал, Амбасадор и Камчия работеха и през зимата. Нашата работа беше с хората от Балкантурист, а за финландските групи отговаряше Иван Благоев. Ходехме в Румъния с бабките – в Мамая, купувахме геровитал.

Нас с Иван леко ни следяха – не беше прието българин да ходи с чужденка. Имаше натиск върху Иван. Затова решихме да се оженим бързо. Сигурно имам досие – смее се. – И той сигурно има – изпреварва въпроса ми. – То е смешно, но така си беше. Човек после вижда смешната страна на нещата.

На 9 декември направихме сватбата. Бяхме от две различни култури, никой не говореше собствения си език, говорехме помежду си на английски. Тогава останахме в България. По онова време съм носила на ръце вода във Възраждане. По заслуга на свекърва ми след страхотни борби се сдобихме с жилище. Беше в един от първите блокове. Входът ни още нямаше асансьор, а водата и тока пускаха от време на време. До осмия етаж носех вода – точех я от крана на строителите долу. Три години живяхме тук.

След една година вече нямаше групи. Останах без работа, без работа останаха и рецепционистките на хотелите по Златните. Тогава в Дружба имаше ПУЦ и аз една зима преподавах там финландски на рецепционистките. Бяха добри ученички. Иван пък стана представител на Болкан Холидейс. Докато накрая ни писна от туризъм. Иван създаде Порт бенд – оркестър. Свиреха в „Димят”, в „Рощок”, в Казиното.

После заминахме. Аз бях първа. А през есента на 83-а той дойде сам и без бенда – разпаднал се, като всички бендове. Пристигна на гарата с един куфар. Оттогава сме в Тампере – моя град. През цялото време сме превеждали финландска литература на български, организирали сме и изложби на Димитмър Трайчев и Мария Зафиркова във Финландия.

Само за една година 2001 – 2002 беше ни писнало там и дойдохме тук, във Варна – нали системата беше вече друга – да видим дали ще ни хареса и евентуално да останем. Лаура - дъщеря ни – беше на 9 и учи цяла година тук.

Защо се върнахме в Тампере? – Притесненията ни тук бяха големи. Най-много за Иван. Имаше такива истории тогава – гангтстери, кражби на коли, отвличания на деца. Ние имахме планове, но отпаднаха. Хората, с които Иван правеше бизнес, имаха добри намерения, но не стигнаха сили и средства.

Сега Иван работи в семейната строителна фирма заедно с баща ми и брат ми. Но все повече време отделя за фехтовка. Треньор е на женския национален отбор на Финландия. Много е зает.

Аз ли? Досега се занимавах с книги в една верига книжарници. Това е светът, в който се движа. Познавам в най-малки подробности пътищата на една книга. Затова съм се хванала с този проект – книги за България.

София излезе през 2006. Написах и посвещение – „На Стоян”. Сещаш ли се за оня сборник разкази на Станислав Стратиев от 1995-а? Опитах се да го преведа. Винаги съм мечтала да превеждам художествена литература. Така Стоян стана един култов герой за мен. Дори един откъс от Стоян сложих в книгата – той описва много точно шопската натура.

Издател на първата книга беше Лике. Те имаха поредица, в която героят пътува по разни дестинации – Краков, Рига, Петербург.

Моят пътешественик е интелектуалец, малко еко ориентиран, със собствен поглед върху нещата. Не се получава обичаен гайд, не е масово четиво. Вглеждам се в местните неща – особени места, ястия... Ами не е като да се излегнеш на слънце на Канарите.

Към Варна подходих без издател – сама. Издателите казаха, че градът бил за масов туризъм и не представлявал интерес за тях. Така ли?! казах си и реших какво да правя – моя книга.

Още с първата книга не ми беше лесно – имаше го този ужасен момент – да пиша за София. Нали все пак съм варненка. Леко треперех. Но имаме роднини там, ходили сме на кратки екскурзии през годините. А и пишейки книгата, разбрах колко много знам за България и българите. Просто нямаше спиране.

Отидох на три пъти до София специално заради книгата – обикаляхме като луди с роднини на Иван – Кремиковски манастир, Витоша, ресторанти и други места, където никога няма да посмееш за влезеш иначе. Направихме един кръг с диаметър около 20 км и открихме страхотни неща.

Кремиковският манастир се оказа много интересно място. Когато влязохме вътре, беше пусто – правеха ремонт. Сварихме една монахиня утраинка. Тя ни отвори вратата към старата църква, където реставрираха стенописите. Стана много специално.

Другия манастир – Драгалевският – беше много красив – страхотна сграда, поддържана, с много монаси, които си водят своя религиозен живот.

Бяхме и над Банкя – там Бойко Борисов ходел да се моли, подарявал разни снеща. Най-крайната точка беше язовир Искър. Отидохме там в сезон, в който няма нищо никъде – началото на ноември – пусто и затворено. Но се качихме с кабинковия лифт.

С една по-възрастна роднина, която живее в центъра, влязохме в църквите там – Св. Неделя, Св.Александър Невски, Св. Петка. Много живот има в тях – млади и стари влизат, вземат светена вода. Беше по задушница.

Аз съм протестантка – при нас няма такива ритуали, всичко е изчистено. Но тук православната, ориенталската традиция си казва думата. Особено ми хареса в една малка църквичка по бул. Съборни. В джамията също имаха празник. Влязохме и в Банята. Един човек от охраната ни въведе. Показа ни големия басейн, видяхме и каляската на Фердинанд и най-стария хладилник на Балканския полуостров. Тези неща правят града екзотичен. Естествено през цялото време насам-натам сновяха бизнесмени с черни костюми.

Никой не казва хубава дума за София – нито варненци, нито самите софиянци. Все говорят за мръсотията и кучетата, за шопите. Готвейки книгата, аз обаче разбрах, че тази лоша слава на София е незаслужена.

А Варна? Е, Варна е друго нещо. Свързана е повече с природата, с морето, с хората, с релакса за нас – отпускарите, с приятелите.

Морската градина – може и да е клише, но е прекрасна. Тази година видях, че под Пантеона са направили хубав амфитеатър. Копаят цветята, грижат се. Много можеш да вървиш, много можеш да видиш в градината – Аквариума, Делфинариума, Планетариума. А старите вили са просто приказка.

Ако ходехме тук на плаж, щяхме да сме на 10 минути от жилището на свекърва ми до там. Остава да се разчисти плажът.

Когато навремето разхождах тук туристи, водехме ги в етнографския музей, по Ленин, до Валентина. Сега обаче бих ги завела в прекрасния Археологически музей с най-старото злато, с колекциите от монети, с изумителната колекция от икони. И още – в Летния театър – толкова романтично място. Миналото лято гледахме Хари Потър там. И извендъж на сцената се качва един голям черен котарак и почва да мяука. Красота!

А всичките тези молове, които са изникнали сега, не са ми интересни. Но идват най-различни хора, явно има места и за пазаруващи.

За какво да внимават чужденците, когато идват в България? Много се говори за кражби, за джебчийки, цигани, лоша хигиена. И това се повтаря година след година. Аз лично в продължение на 30 години се разхождам и сама във Варна и София и нито веднъж не съм попаднала в опасна ситуация.

Просто човек не бива да се държи като жертва, за да не си разваля отпуската. Трябва само да гледа къде се вре, с каква компания се събира, колко пие. Ако не внимава какво прави, може и в родния му град да го нападнат.

Какво бих казала накрая ли?
Ето какво: Хора, няма страшно в България!”