Ако бях български лекар или строител, заминал да работи в Либия или Мароко, и така случайно подхвърлил фотоапарата си в багажа, за да донесе снимки за спомен, щеше да ми е по-лесно да разкажа всичко. Как да очакваш от фотограф да говори за мотивацията си да снима. Да, колко му е да видя това и това, да пътувам от тук до там, да заснема едни бедни и боси дечица еди-къде си... Та аз дори не съм фотограф. Професията ми (макар и на пръв поглед) е встрани от обективи, светкавици, светломери и пр. Аз съм актьор. Работя върху сцена от дъски, от зори до здрач уча текстове, преобличам костюми, танцувам, пея... По нищо средата ми не напомя пясъци, дюни, камили, жега и джамии. Да, ама не. Запънах се. Детската ми мечта беше да продавам луканка в някой магазин и тайно да ръфам под щанда, когато магазинът е празен от клиенти. Дори детската ми мечта не припокрива този мой порив да замина за Африка. Никаква причина нямах.

Но бях мотивиран. Просто е като боб.

България ме вбесява с охкането си, пъшкането и дълбоката си трагедия (ето, изстрелях го в едно изречение), с мнимата си християнщина, с дълбоката си патриархалност и консерватизъм, с тезата, че животът ни е окончателно тежък и че ние сме стойностна нация, която просто я управляват лошо...Всичкият този мисловен спам и усещането, че животът ми е просто една имитация на живот, ме накараха да се огледам за място, където също се живее трудно. И да отида и да го разгледам. Арабският свят по свой начин напомня нашата среда и стремеж към самоосъзнаване. Арабите също са разделени в самопреценката за средата си. Пълно е с хора, които искат да избягат от този религиозен делириум, пълно с такива, които обожават този “комфорт”. Мръсотия – колкото искаш. Лукс – никакъв проблем. Корупция, мързел, охкане и тюхкане – всичко си имаха тези хора. Преместих се няколко хиляди километра на юг и започнах да наблюдавам. Започнах да живея.

Нямах право да се държа като чужд. Щях да си остана просто екскурзиант. Кайро с двайсетте си и не знам колко точно милиона жители се оказа моята стихия, пустинята и прахолякът ме погълнаха, измъкнах фотоарапата от раницата и... гигабайтите от снимки потекоха.

Друго си е доволно да потриеш ръце и да си кажеш “Ох, слава богу, навсякъде е така. Нищо ново под слънцето. Открих топлата вода... И в Индия ще е същото, и в Бразилия, че и в развития Запад дори!” Да, ама не! Бързо схванах, че светът е един и същ, че в която и точка на земното кълбо да се намираш, все ще искаш да живееш по-добре и рано или късно ще ти се прииска да се махнеш и да потърсиш своята Сахара.

Нямам точна преценка за художествеността или документалността на това, което заснех там, защото съм пристрастен. Исках да проверя себе си. Направих го. И сега искам още и още.

Кайро, Египет, разбъркани мисли - част I

Кайро
Летището
Очите
Клаксоните
Жегата
Водата
Фикусите

Бях подготвен за това, което ме очаква. Три месеца ровене в интернет, разкази на приятели, снимки, постоянно следене на температурите. Бях изпълнил всички условия, за да намаля стреса от преселването ми в Африка.

Самолетът кацна. Полетът беше нощен. От Александрия до Кайро всичко светеше, границите на градовете бяха размити, подобно нещо бях виждал в Холандия…

Самолетът кацна… Събрах ръчния багаж, хванах дъщеря си за ръка и тръгнах към изхода. Гледах си в краката, за да не настъпя робата на някой арабин и изведнъж ме лъхна струя от нажежен въздух, първата ми мисъл беше, че съм минал покрай двигателите на самолета… Вдигнах сънен поглед – пред мен беше стълбичката, долу беше автобусът, двигателят на боинга беше далеч вляво… Тогава се събудих – 26 юли, Сахара, 4 сутринта, 30 градуса по Целзий… Щом сега е така, то как ще е на сутринта!? Билетът ми беше еднопосочен…

Ако сте свикнали често да се оглеждате във витрините, ходейки по улиците, ако често сте си казвали “Господи, защо никой не ме забелязва, защо така се сливам с тълпата?” Ако ви измъчват подобни мисли, спестете малко пари и си купете билет за Кайро. Не ми благодарете за съвета. Понякога си мисля, че ако мога да се обърна достатъчно бързо и да погледна зад гърба си, ще уловя и погледа на самия Аллах, забит в тила ми. Не бих казал, че очите които те пробождат ежеминутно, са добри или лоши, те просто са любопитни и най-вече нахално безсрамни, никой тук не счита за нужно да отмести поглед от теб по никакъв повод.

Клаксоните...Как да го кажа, ОСНОВНО СРЕДСТВО ЗА КОМУНИКАЦИЯ. Ако не чуваш клаксони – не си в Кайро. Ако не си в Кайро, значи си изминал поне 40 км от центъра, в която и да било посока. Клаксоните казват всичко – нежно те предупреждават да си пазиш чуждестранната физиономия или грубо те псуват, ако не се водиш добре на “арабското хоро”. Без милост, без почивка. Ден и нощ. Когато свикнеш с клаксоните, вече си част от арабския свят. И с “ръчните светофари” е същото, и с “ръчния мигач”... За град с население от 20 милиона, трите работещи светофара предизвикват смесени чувства и смут. По добре да ги няма – казваш си. Регулировчиците, които ръкомахат на всяко кръстовище, не са регулировчици, това са нобелови лауреати за мир със стоманени нерви и глухи като Бетовен. Махат ли махат, неуморно и всеотдайно от тъмно до тъмно, по трима четирима в екип... като диригенти, като вятърни мелници... Искаш да завиеш на дясно? От най-лявото платно? Няма проблеми! Да речем, че отдясно има още четири платна и после е пряката, към която си се запътил. Не се престроявай. Не е опасно. Просто миг преди да “свиеш” извади ръка през прозореца – все едно какъв жест ще направиш, всички зад теб вече са на спирачката, реват клаксони, пищят гуми и ти завиваш... Няма катастрофа, няма нерви. Така могат – така шофират.

Тежи ми това чувство, което остана вътре, липсва ми нещо неназовано... Може би не се сбогувах подобаващо. Вечерта преди да литна обратно, влязох за цигари в близкия магазин при вечно усмихнатия арабин. Разговорът ни винаги беше един и същ – “Етнин” казвам аз, “Азра, Ахмар” пита той, “Азра” казвам и дотук с аарабския, после на английски ме пита къде е дъщеря ми, казвам, че е при майка си, той се усмихва... После казах “Тръгвам си тази вечер”, Къде тръгваш” ме попита, “Прибирам се у дома, в България” и понеже го гледах през цялото време, него непознатия, просто продавача на цигари, видях как това, което ми отговори се изписа на лицето му...”Ще ми липсваш” ми каза. Толкова беше просто, че се трогнах. Всичко очаквах като отговор, но не и “Ще ми липсваш”. Не ми зададе глупав въпрос, не ме осъди. И знаех, че ще му липсвам, защото и той щеше да ми липсва. Ето това не успях да направя, да кажа на всички там, че ще ми липсват.

Постоянно се питах липсва ли ми театърът. Сърцето не ми подсказваше отговор. И мозъка ми като че ли нямаше мнение. После перифразирах въпроса на – “Защо тук се чувствам истински щастлив” и като че ли се приближих до истината. В театъра често съм се чувствал като във физкултурен салон, по шорти съм и мирише на балатум. Глупаво усещане за нещо кратко, нещо, наподобяващо нещо, а всъщност нищо. Много ми е дал, всичко ми е дал и същевременно никога не ми е пукало за него. Насила сме се обичали с него... като че ли. Какво ми даде тази камениста земя, че се влюбих в нея?

Тръгнах с мисълта, че Сиуа е на другия край на света. Извиках всичкото си търпение на помощ и се качих на автобуса. По права линия Кайро – Сиуа е може би около 450-500 км, но такава права не съществува. Разделя ги гигатска падина, под морското равнище, откъдето живи хора не се връщали. Разбира се, че предпочетох асфалта. И тъй, посока Искандария, от там завой наляво към Марса Матрух – този път върви по брега на Средиземно море, от Марса Матрух отново ляв завой и дълбоко - дълбоко в пустинята. Всичко вървеше по план – денят беше горещ, автобусът претъпкан, филмът, който вървеше, беше арабски и нищо не разбрах, пеизажът зад прозореца не се променяше. Това е очарованието на Сахара и Египет като цяло – не бързай, не се изнервай, не се оплаквай! Земята на оптимизма.

И тъй в шест сутринта автобусът потегли от една от многото автогари на Кайро, някъде в прахоляка зад цял квартал от изоставени и полуразрушени къщи. Понесохме се през града и обходихме още три подобни автогари, все някъде из прахоляка, когато не остана и едно свободно място, се отправихме (на север) към Александрия дезърт роуд и пейзажът замръзна в бакърен цвят за цели 200 километра. Малко преди Искандария (Александрия) свихме в една невидима отбивка и се носихме още стотина километра през пясъка. Хоризонтът потъмня и постепенно се озовахме на Средиземноморския бряг. Тогава за незнам кой път се сетих за вица за плажната ивица, която на този бряг била безкрайна. И действително – ни храст, ни трева, нищо. До самото море – пясък. След нови 200 километра се появи и Марса Матрух. Най-хубавото нещо на този град е името му – поне е звучно и се запомня. Нищо повече. Кубични катакомби, тук там сателитни чинии, асфалт и плакати с лика на Хосни Мобарак. Точно както навсякъде в тази държава. В Марса Матрух автобусът спря и изсипа петдесетина раздрусани човека, жадни и напечени... и после тишина.

Смяна на транспорта.

Кайро, Египет, Разбъркани мисли...II - Пътят към Сиуа

Марса Матрух, автогара, или нещо, наподобяващо автогара. Камили. Ниско прелитаха военни самолети, наблизо имаше база. Бяхме трима - аз, Дани - българка студентка в Кайро и Юп - холандец, работещ по правителствена програма, командирован в Египет. Последният беше и душата на компанията - със сериозно лице и тънък, злъчен холандско-английски хумор.

Бързахме. Редовен автобус за Сиуа имаше в 16ч... късно. Пустиня е. Чужденци сме...

Качихме се на частен бус. Бил някога бус, сега беше талига. Присъединиха се и други - араби. Прилежно платихме и прилежно бяхме прекарани в цената, успокоихме се, че всичко е в рамките на арабската традиция и тръгнахме. Минахме между къщи, където нямаше улица, разбягаха се деца, може би прекосихме нечии двор - знам ли!? После влязохме в насрещното на някаква магистрала, направихме обратен през дупка в строшената мантинела, отбивка вляво и... пътя за Сиуа.

Пътувал съм доста, виждал съм... но това никога. 300 км път равен като летище, до хоризонта нито хълм, нито камъче. Напукана земя и прахоляк. Няма с какво да съизмериш движението, само часовника (и то доста абстрактно) подсказва, че то не е спряло. За европеец възприятието на тази природа е една постоянна борба с депресията. Пейзажът, опасващ Египет откъм Средиземно и Червено море е тягостен - камъни, пушилка и едно голямо нищо! Не така стоят нещата в дълбоката пустиня, нито в Синай, но всичко по реда си.

Вълнувах се, че отивам в Сиуа – най-големия и най-затънтения оазис в Египет. Мястото, където Александър Македонски е провъзгалсен за фараон и бог (ако не греша, тези две титли вървят ръка за ръка), "Голямото пясъчно море" - толкова бях слушал, бях го сънувал. Истинската пустиня, красивата, видяната от малцина, там, където туристи не ходят... Вълнувах се! Хората там не говореха дори арабски, употребяваха местно наречие, шанса за добър английски беше минимален...

Седях точно зад шофьора и пушех, идваше ми да си изгася фаса във врата му - той постоянно притваряше очи и подремваше, докато кара, такава рискована наглост ми беше трудно поносима. Наблюдавах го в огледалото за обратно виждане... Вероятно беше свикнал на този тип шофиране, но не на мен тия! Около 40 минути издържах. Юп, който седеше до мен, тревожно въртеше очи, мислейки вероятно за същото - как да събудим шофьора. Арабин никога не отказва на "раздумка" и "лафче" и на цигара не отказва. Почерпих го от моите и подкарах дълъг и скучен разговор на арабско англииски.

"Не спи, човече! Не ми се умира сега!"