Началото на тази история е абсолютно ненужната (както разсъждавах малко по-късно и вече съвсем безполезно) покупка на един Касио, който видях на една витрина и ръката ми сама отвори вратата на магазина, после бръкна в портмонето и после аз бях обратно на улицата с един чисто нов черен часовник с два циферблата, аларма, калкулатор, календар, хронометър и разни още неща, които така си останаха неизвестни за мен. Най-много ми харесваха двата циферблата, защото точно по него време много мислех за един пич, който пък тогава живееше в Париж, и аз бях сверила единия на парижкото време и дните ми минаваха в сравняване на какво правя аз сега, пък какво ли прави той, защото там не е точно сега, а два часа по-рано, и тези дигитализирани фантазии ми даваха надеждата “защо пък не”, която никога нямаше да имам, ако живеехме в един град. Успоредно с това досаждах на всичките си приятели да ме питат постоянно колко е часът, за да мога аз на свой ред да пречупя китката си под изящен ъгъл и още веднъж да се насладя на прекрасния си нов часовник и да си кажа колко ми отива. Спях с него и се къпех с него и внимавах по стъклото му никога да няма отпечатък от мазен палец.

По същото време познавах един индиец от Индия, когото наричах приятел поради липса на по-точна дума. Говорехме си с лекота по половин ден за какво ли не и в събота или неделя го канех в къщи на обяд - супа топчета, мусака и бисквитена торта, коронното меню на мама, а той винаги казваше колко му е мъчно, че неговата майка е толкова далеч и когато е болен нея я няма да му направи супичка, след което го откарвах до квартирата му с 10 годишната ми кола, първата ми голяма гордост преди часовника, защото си я бях купила съвсем сама и полагах за нея всичките грижи, вървящи с автомобил на тази възраст. Той пък ми казваше колко му харесва животът в България и това, че хората трябва да се борят за всичко от самото начало съвсем сами и особено го трогвало, че младите семейства нямали пари дори за хладилник и си държали през зимата продуктите на балкона, и той го намирал за много романтично. На което пък аз се смеех и приемах думите му като учтивостта на чужденец, на когото възпитанието не позволява да каже нещо лошо за мястото, на което доброволно е избрал да прекара няколко години от живота си.

Малко неочаквано ми дойде поканата му да му гостувам в Индия и на въпроса ми наистина ли може, той каза че да, родителите му нямали нищо против, той ги бил питал, и аз след съвсем кратък размисъл, колкото да осмисля дестинацията, му казах, че, да, с удоволствие ще отида, стига да е свободен да ми покаже забележителностите (моя любима шега по него време). На което той сериозно отговори, че разбира се, никакъв проблем, и че в къщата им има достатъчно място и за мен.

И така - преглед на финансите, самолетното бюро и билет, ваксина за холера и жълта треска и малко чудене какви дрехи да си взема. Понякога вечер преди заспиване се чудех къде ли точно ще ме настанят, най-вероятно в една стая със сестра му и може би няколко братовчедки, защото той ми беше разказвал, че в Индия родовете живеели по принцип заедно, такава била традицията, но били свикнали и многото хора не си пречели. Размишлявах и по разни прозаични битови подробности като баня, тоалетна, дали все пак да не си взема и хавлиена кърпа, но после си казвах, че първо да стигна и после ще мисля, пък и нали там има българско посолство, в краен случай.

След това дойде денят и - летището, самолета и летището в Делхи, Ню Дели, както му казват те.

Докато си чаках багажа си представях как приятелят ми ме посреща и се качваме в един претъпкан и горещ автобус, пристигаме в тяхната къща, кирпичена и със сламен покрив, под огромно дърво, точно като в детското издание на Рамаяна, а после вечеряме много хора, седнали по турски в кръг под това дърво, и ядем с ръце, както той ми беше разказвал, че традиционно се прави в Индия, за да се усети по-добре вкусът на храната.

Багажът ми пристига, плащам си визата, по едно чудо успявам да видя приятеля си в навалицата, защото той е с костюм, а не с обичайните дънки, а до него стои един човек в униформа, шофьорът, както ми казва приятелят ми, който ми взема чантата и излизаме навън, където ни чака един Астън Мартин, и шофьорът отваря вратата и чинно ме изчаква да си нагъна краката и да си оправя измачканата рокля. После пътувахме и пристигнахаме пред една огромна къща с алея за колите и фонтан, и на входа ме чакаха проф. Анант (бащата на моя приятел) и проф. Анант (майката на моя приятел), и Кали (сестра му), и Кали ме заведе в моята стая, огромна и с изглед към градината, където се разхождаха пауни. В стаята чакаше едно усмихнато момиче, моята прислужница Пали, както ми каза Кали. Вечерята щяла да е в седем и ще има гости.

Пали предложи да ми разопакова багажа и да ми изглади роклята, докато аз си почивам, а на мен ми стана неудобно и понечих да й кажа, че и сама ще се справя, но пък не знаех дали мога да я отпратя щом това й е работата и да не стане лошо за нея.

После дойдоха гостите - жените в сарита и с червени точки между веждите (техният синоним на брачна халка), а мъжете със златни очила. Сервираха ни трима прислужника, а ястията бяха в затоплени чинии. До мен седеше един достолепен благ господин с бели дрехи и бяла коса, семейният свещеник и астролог, а неговият баща бил свещеник и астролог на бащата на проф. Анант, а пък неговият дядо – на дядото на проф. Анант, и така чак до Ведите. Той ми разказа, че астрологията била на голяма почит в Индия и когато се раждало дете до родилката винаги седял семейният астролог, който засичал часа на раждането (това трябвало да стане много точно), за да му направи хороскоп и да му даде име, защото името се давало според часа на раждане и затова всички, богати и бедни, задължително осигурявали часовник на родилката, защото без часовник детето й може да остане без път в живота и да бъде нещастно с погрешното си име. И, куриоз, Индия била страната с най-малко ръчни часовници на глава от населението.

Тук се усмихнах широко и понечих да направя обичайния си жест “питай ме колко е часът и виж ми часовника” и тогава видях, че всички около масата са с много красиви и сигурно много скъпи златни часовници, и се почувствах неудобно с моето черно пластмасово часовниче, и изведнъж ми стана мъчно за мама, за къщи, за сервиза ни с червените розички, а после пък без никаква логика ми стана мъчно за моя приятел, който един ден трябваше да стане професор, защото такива стават хората от неговата каста, и да живее в целия този разкош и според хороскопа си. Успях да кажа само едно “Наистина ли?”, а човекът ме гледаше с добрите си тъмни очи и, интересно, какво ли е виждал?

С Пали завързахме нещо като приятелство и сутрин, когато тя влизаше в стаята, за да дръпне завесите, си бъбрехме по малко. Аз й разказвах какво съм видяла в града, а тя ми говореше за селото си и семейството си. Една сутрин ми каза, че сестра й чакала първото си дете и вече се били уговорили с един техен братовчед от съседно село да им занесе часовник, защото било много важно за бебето, но се притеснявали, защото имало наводнение, пътят бил залят, и не се знаело дали братовчедът ще успее да отиде навреме. И тогава аз си свалих часовника и й казах да го вземе, защото не можем да оставим детето без хороскоп и без съдба, нали така. Тя се притесни много и не искаше да го взема, аз настоявах, защото, казах й, навсякъде мога да видя колко е часът – и на телефона, и на компютъра, и на радиото, а имам и химикалка с часовник, а мога да се обадя и на 180 в краен случай, пък и в България си имам още един и изобщо няма проблем. Само не посмях да го сверя и оставих двата циферблата както си бяха с парижкото и българското време, вече бях забравила кое кое е, но нека свещеникът им да го сверява, аз да не объркам съдбата на детето.

И сега, представяте ли си, някъде в Индия има едно дете с ясна съдба, благодарение на моя часовник. А пък може и цялото село да ползва часовника и дано да не му е свършила батерията. Аз все още си ходя без часовник, но пък тук накъдето и да се обърнеш нещо ти показва точното време. Обаче съм си харесала един Сваровски с гривна от лилави кристали.