- Усещането ти към самия Чудомир?
- Хубав, хубав битов хумор. Много хубави рисунки – словесни рисунки на характерите. Смятам да го правя на някакъв сериал – има такава идея. Там трябва да бъде глас зад кадър обаче, щото няма как да изобразиш характера.

- Идеята на замисления сериал?
- Идеята е да направим 12 серии, в които се обединяват всички текстове на Чудомир – по-атрактивните. Тръгваме от една стандартна схема – селото, кръчмата, и проследяваме всеки един, като излезе от там, къде отива. Това са различни истории. Просто събираме главните герои на едно място – стар кинематографичен принцип и вече следим по отделно всеки герой. И това е една случка.

- Това с аромата на Чудомировите години ли е, или осъвременено?
- Е, ще го изчистим това – то няма как да се избяга от езика, но ще се отрежат някои неща, които не са актуални – на сегашните хора те няма да са им интересни. Ще оставим само ексцентричните неща. Щото той, хуморът няма давност. Локалният хумор има давност, модните неща имат давност. Докато истинските не са модерни. Нали имаше един глупав слоган – „Класиката е модерна” – той е глупав, по причина на това, че класиката е класика. А то е по причина на това, че тя не е модерна. Значи има нещо, което е хит за два или за три месеца, и то си заминава. Но ония, другите неща, те си остават напред в годините. Просто има заложен в тях един срок на годност, който е неопределен, докато другите са като едни бисквити, дето се развалят. Така че говорим за първите неща. Общо взето, аз като пиша, се стремя, като си прочета текста, да си помисля дали ако се прочете след известно време, пак ще бъде същият.

- Точно за трайността на твоите текстове щях да попитам.
- Ето по тая причина никога не съм издавал текстовете си – аз имам към 300 - 400 публикации в централния печат – тия моите колони, които правя. Но гледам, че някакви бастуни, които не са много интелигентни, като Паун Цонев, си ги издават в книга. А това е глупаво, защото онова, което си писал във вторник, във сряда вече не е важно. Значи те имат мания за величие, ако си мислят, че онова, което са писали за вторник... Така де, минаха много – 100 правителства са минали примерно от 1876 г., но ние знаем Яворов, Ботев. Да знаеш по времето на Яворов кой е бил министър-председател? Няма да ми кажеш. Мисля, че и историк няма да може да ми каже. По-голямата мания е да се бориш с времето, а не с хонорара. Или с това да те видят близките по телевизията. Това са ограничени хора и хора с комплекси.

- С кой режисьор замисляш сериала?
- Аз си работя с няколко режисьори – повечето от тях са в чужбина вече. Аз понеже работя с език, не мога да се чупя навънка. Така че си оставам тука. Имам в Чехия два сценария, които са преведени и се работят, което е добър повод да поседя малко в Прага – все пак Хашек е един от любимите ми автори. Хубав, спокоен град, направен за хора. Явно техните комунисти не са били толкова дебелоглави като нашите. И все пак са се съобразили с това, че трябва да запазят архитектура, културни традиции. Това, което беше изумяващо, когато бях там – видях билбордове и викам – абе тоя бастун да не е някакъв политик, там някакъв голям човек. Не бе, казват ми – писател е, издал нова книга.

- Пожелавам да ти се случи на теб тук.
- А, тука можеш да видиш само някакви олигофрени – гледат те от стената по време на избори – без никакъв принос във времето, в ефира, в пространството.

- Какво пишеш сега?
- В момента пиша стихотворения. Книгата ми е готова. Казва се „По-малко”. Чакам моя любим художник да ми направи изложба по книгата. Щото ние работим така.

- За Кольо Карамфилов става дума, нали – за Кольо К.?
- Да, Кольо К. иска внимателно да си прочете нещата и да влезе в същата вълна. Някой път пък той като рисува живопис, аз стоя при него и се обменяме – някакси в дифузия.

- Как е построена новата ти книга?
- Значи принципът е такъв – книгата почва с едни дълги плътни текстове. За мен дълъг текст значи над пет страници. Спомням си, че четох за Радичков – нещо си говорили с Андрей Гуляшки (тоя пък кой беше, нали) че новият му роман бил над 500 страници. Как 500 бе, казал му Радичков, как 500, в българския език има думи за 100 страници. Е, книгата ми почва с едни плътни текстове, към края страниците съвсем вече са редуцирани само до 10 реда, 5, 4... накрая завършва с 1 ред.

- Ще кажеш ли последния ред?
- Не, няма да го кажа. Трябва да си купят книгата. Тя постепенно става по-рехава, има повече въздух. Поезията, за да се усети, трябва да има въздух около нея. Тя е като птица, която трябва да има място, за да си лети. Пък белетристиката се сади плътно.

- Кой издава „По-малко”?
- Издава я издателството, с което работя всичките си книги – „Ателие 89”. Божидар Божков се казва моят приятел.

- Кога да я очакваме на пазара?
- То е въпрос на две-три седмици. Ще направим премиера някъде, където ще се съберат повече хора – мисля да е на открито.

- Дотогава продължаваш да си тук, във Варна и да кръстосваш триъгълника между крайморската алея, клуба на художниците и една яхта, за която често разказваш?
- Аз стоя на пясъка и гледам морето. А всеки понеделник правя едни нощни блокове в Радио Варна – всеки понеделник, половин час след полунощ. Сега даже ще направим такова нещо – 24 текста ще запишем с един актьор и на 24 май се пускат на всеки час с новините – по един текст литература. Ботев, другите... – все пак 24 май за мен е най-българският празник. Предполагам, че много хора си го имат за най-български.

- Лятото?
- Лятото съм тук. Плувам, стоя на слънце. И ако някой иска да работи с мен по някакъв сценарий – имал съм такъв случай, не един... Обажда се и вика – ела в София през август да работим. Викам – аз не съм идиот, да отида в София август месец. Ако вие не сте идиоти, елате във Варна – имам една стая за гости. Лятото всичко се изтегля насам.

- Кои приятели очакваш това лято?
- А, ами те са много. Аз имам във всеки град приятели, на които гостувам, и те ми гостувам. Имам по този начин пространства в почти всички хубави български градове. Младен Влашки от Пловдив ще дойде, Краси Добрев от Сливен ще дойде сигурно. Така де, има... Морфов не го знам – той в Русия се запиля и там си работи човекът. Тук само го тормозят и разни клюки за него пишат по вестниците. Те всъщност повече се занимават с битовите неща на човека, а не с анализ примерно на това каква хуманност има.

- Каква хуманност има в твоя разказ, с който спечели наградата „Чудомир”.
- Не знам дали има хуманност. Така де, като се майтапим. Когато депресията стане... Човек се чувства удобно в депресията си – загърнат като бебе в пелена в своята депресия. Юлия Кръстева нарича това „черното слънце на меланхолията”. Абе човек трябва да съчувства на хората, които тъгуват. Тъгата също е начин на пътуване. И аз имам един текст – че един – някой си там, тъгувал за дългото тъгуване. И няма връщане от дългото тъгуване, и така нататък... Тъгата може да бъде и позитивно чувство, ако успееш да не се озлобяваш от нея, да погледнеш по-надълбоко в себе си. Да видиш, че както казва Уди Алън във филма „Манхатън” – има поне три неща, за които си струва човек да живее – музиката на Моцарт, филмите на братя Маркс... Ето такива неща си изнамирам аз. И според мен човек остарява, когато загуби любопитството към света. Това е остаряването. Аз познавам хора, които на 20 години вече го нямат това любопитство. На тях навсякъде им е кофти, винаги са предубедени, и на най-хубавото място да отидат, пак ще мърморят и ще дуднат. Няма да ги мислим тях. Така де, важното е човек да не умира, преди да е умрял.

Разговаря Нина Локмаджиева
Снимки Нина Локмаджиева