Румяна излиза с българското си име, работи с български виртуози, твори в 5/8, 7/8, 9/8 и взаимства теми от народната музика. На обложката на диска й е слънчевият часовник на Джумая: той отбелязва разстоянието от Пловдив до Париж и Цариград като България да е центърът на света.

Целият проект, самата Румяна и съпругът й фотограф са част от интелектуалния кръг Over Ground в Ню Йорк. За разлика от underground-а, това течение има за цел да изведе положителните послания и красотата в изкуството. Дали това не е началото на българска треска зад Океана? Още е рано да се каже. За да се развие бацилът са нужни време и топлина - като при киселото мляко.

"Разглеждам ферментацията като процес на пречистване. Както след средните векове идва Ренесансът, така и сега хората са твърде стресирани, за да търсят грозота и потискащи послания в артистичните зали" - обяснява Румяна Петрова.

Деликатна, с типичните за интелектуалеца широко отворени и възхитени от света очи, варненката търси пряка комуникация с публиката. Нейният квартет е в центъра на образователни програми из американските училища. Музикантите не свирят на сцена, а са подредени в кръг насред детската публика. Малките могат да пипнат инструментите и да се забавляват с атрактивно представените пиеси. Румяна е създала програма, която с пляскане, игри и гатанки разкрива на децата ритмите и характера на музиката. Тя винаги свири български мелодии и твърди, че неравноделният ритъм има магнетично въздействие върху хората. А децата първи го усещат.

"Учиха ни навремето, че артистът е като Бог, като шаман, който излиза пред публиката, която непременно е много елитна и подготвена. Мисля, че тази нагласа се променя. Музикантът има за цел да влезе в контакт със зрителите и да ги приобщи към своя кръг. Музиката успокоява, утешава и предразполага към медитация. Тя е мостът към красивото".
Така мисли българката Румяна от Ню Йорк на фона на цялото кисело мляко, което представлява българското изкуство. Гранд опера не започва сезон без да постави балет от Чайковски или Профокофиев. Стравински и Шостакович са вечното предизвикателство. Все славянски композитори, които са направили от фолклора си класика.
През това време професионални оперни певци от България се правят на казаци и пеят на бабите по австрийските курорти. Чуждите импресарии все по-малко искат да си имат работа с български музиканти. Европа си няма хабер от българско изкуство. Най-много от време на време някой шмекер да разкаже как е потресъл Париж с изложбата си или как е пял пред наши емигранти в някоя американска или английска кръчма. Или Питър Гейбриъл да окраде песен на Катя Петрова и никой адвокат или импресарио да я защити.

Постоянно се подтискаме, че изкуството ни е местно, изостанало, свързано с нашия бит и традиции. Вместо да направим от тях марка, мода, както вече го направиха латиноамериканците, азиатците, че дори африканците. Има една българка в Америка, която знае как се обръща този процес и ферментира до божествена храна.