Тази година гледах само 6 спектакъла на международния театрален фестивал Варненско лято. Няма да се спирам на причините за това. Дори няма да напиша за всичко, което видях.

Сол (реж. Еуженио Барба) – досега само бях чувала да се говори за Еуженио Барба, като за една от легендите на съвременния театър. Не знам дали този спектакъл може да даде съвсем точна представа за неговата работа. Но с чиста съвест мога да кажа, че актрисата Роберта Карери има най-завладяващото сценично присъствие, което съм виждала. Спектакълът минава на един дъх, точно като шепа сол, изтичаща през пръстите....въпреки липсата на превод и задуш/ев/ната обстановка в галерията.

Божествата на касапите (реж. Пламен Марков) – обичам съвременната драматургия и особено френската такава. Спомням си колко бях развълнувана от първата пиеса на Ясмина Реза, която мина по нашите сцени. По тази причина с особено любопитство отидох да видя премиерната постановка на Модерен театър по неин текст. Текстът съвсем не е лош, въпреки че липсва дълбочината и самоиронията на Арт. Леко неубедителната актьорска игра я отдавам на това, че спектакълът е все още пресен, но има време да се доопече. Лошо впечатление ми направи полу-празната зала в деня на откриването на фестивала.

Дайте тука хубавия живот...FUCK YОU Eu.ro.Pa (реж. Йохана Нидермюлер) – отидох с голямата кошница на това представление. И нямаше как да не е така, като става въпрос за първия моноспектакъл на Снежина Петрова. Не ми хареса, Снежина е гениална актриса, но текстът просто е слаб. Не знам как е спечелил толкова награди. Да ме прощава младата молдовка Николета Есиненку, но само с fuck you и лайна писател не се става.

Ромео и Жулиета (реж. Оскарас Коршуновас) – от години не бях гледала театър, който да ме развълнува толкова много, че да не спя цяла нощ. Случи се. И виновник за това е Оскарас Куршоновас. Като започнеш от основната идея – Монтеки и Капулети да бъдат представени като две враждуващи пицарии и стигнеш до балконската сцена, от която в преносен и буквален смисъл ти се завива свят, нямаше нито един скучен или излишен момент. Представлението е над три часа, но ви гарантирам, че нито веднъж няма да си погледнете часовника. Дори в един момент пада и езиковата бариера и ти се струва, че почваш да разбираш литовския, който на мен ми звучи като смес от фински и полски.

Тихи, невидими хора (реж. Десислава Шпатова) – след успеха на Малка пиеса за детска стая, летвата за Яна Борисова беше вдигната твърде високо. Според мен се е справила със синдрома, който музикантите наричат “втори албум”. Текстът отново е модерен, забавен, без социална ангажираност и злободневни теми. Единственото нещо, което ме подразни в спектакъла, е рязката смяна на темпото. В първата част актьорите играят като прекалили с амфетамини, а втората е някак по чеховски съзерцателна.

Одисей пътува (реж. Теди Москов) – ако сте от заклетите фенове на Теди Москов, няма да останете разочаровани. Но за мен той прави един и същи спектакъл от години. Отново фрагментарен, без сюжетна линия, до болка познати похвати. Има оригинални хрумки, на които ще се смеете в залата, но в никакъв случай няма да станат класики като “Не пипай работника!” и “Вие ходихте ли за гъбки в гората?”.